Този път Пабло ме огледа от долу на горе и попита брат ми за мнението му. Марсело, чието лице изразя-
ваше по-скоро подозрение, отколкото нещо друго, помисли за миг, припомни му възрастта ми и след това му каза да прави каквото ще.
Пабло ме погледна отново. Бях спокойна, защото знаех, че ще откаже.
Не отказа.
Стана, хвана ме за ръка и настоя да тръгнем. Ако не тръгнем веднага, ще закъснеем, а нямало гаранция, че рециталът ще трае повече от десет минути. Ако загубим началото, ще чуем само сирените на полицейските коли. \
Аз се опъвах. Нямах време да си сменя дрехите, бях с ученическата униформа и само пуловерът ми беше нов и мой ръст. Бях най-висока от сестрите си. Наследената пола от Исабел ми бе къса, почти педя над коленете. Блузата — от Амелия, копчетата заплашваха да изхвръкнат всеки момент. Когато започна учебната година, майка ми склони да се поохарчи, защото бе последната ми година. Чорапите бяха стари, ластикът — хлабав, на всеки две крачки се смъкваха до глезените. Обувките — ужасни, с два пръста дебели гумени подметки. Всичко освен зеленото яке на един от братята ми беше в отвратителен кафяв цвят.
Когато се родиш седма от девет братя и сестри и особено ако последните двама са близнаци, няма да носиш дори нова ученическа униформа.
Напразно. Пабло не желаеше да чака дори минута, макар че имахме достатъчно време.
— Така си много хубава!
Когато излизахме, Марсело ме повика и каза, че ще е по-добре Пабло да тръгне пръв, а аз междувременно да кажа на Амелия нещо от рода на това, че ще ходя да учим в дома на Чело или нещо подобно.
Не разбрах смисъла на това предупреждение, но Пабло, изглежда, разбра, защото го погледна и каза нещо странно.
— Хайде, Марсело, за кого ме вземаш!
Брат ми се засмя и не каза нищо повече.
Излезе пръв и когато слязох, ме чакаше на входа.
Якето бе малко по-дълго от полата и твърдият му ръб дращеше бедрата ми при ходене. До Рождество
Христово оставаха малко дни. Беше студено.
Закопчах първото си копче и вдигнах качулката. Погледнах се крадешком в малкото огледалце на един стар магазин и реших, че качулката ме загрозява. Видях също, че не се подаваше нищо от униформата ми, сякаш бях гола под зеленото яке.
Пабло имаше стар фиат, доста скапан, но все пак кола. Бях силно възбудена — за първи път излизах с него и за първи път с мъж, който имаше кола.
Пътят бе дълъг. Булевард „Кастеляна” — задръстен от коли, претъпкани с деца и продукти, цели семейства, които се отправяха на пЬчивка в планината в края на седмицата. Той не престана да дърдори. Със злостен клюкарски език разказваше смехории, невероятни истории, от ония, с които винаги успяваше да обезоръжи майка ми, когато идваше у дома и виждаше, че Мар-село е наказан да не излиза.
Тогава си помислих, че се държи с мен като с дете. На два пъти го улових, че гледа краката ми, но не можах да си извадя заключение.
След като паркирахме доста далеч от сградата, той се обърна към мен с куп инструкции. Не трябва да се отделям от него за нищо на света. Ако се появи полиция, не трябва да се плаша. Ако има бъркотия, не трябва да викам, нито да плача. Ако трябва да се бяга, да го хвана за ръка и се изнижем безмълвно. Бе обещал на Марсело да ме върне у дома непокътната.
Драматизираше прекалено, за да ме поуплаши от перспективата за риск и бягство.
Попита ме дали мога да се държа като добро и послушно момиче. Отговорих утвърдително, защото повярвах на всичко. Наведе се към мен и ме целуна два пъти: първия път по-бегло, в центъра на дясната ми буза, а след това по брадичката, почти до ухото. Бе използвал Положението ми на момиче в опасност, за да положи ръка върху бедрото ми. Имаше странната способност да завладява елегантно жените.
Когато стигнахме до вратата, започна ритуалът на посрещането, целувките и пожеланията. Чувствах се смешна между тези хора със зеленото си яке и чорапи, навити до глезените. Въпреки всичко той ме държеше изкъсо, като ми заповяда да стоя до него. След това, без въобще да ме поглежда, ме хвана за ръка, но не. както се хващат влюбените с преплетени пръсти, ами я стисна между показалеца и налепа си, както се държи малко дете, когато пресича на „зебра”. Никога не хвана ръката ми по друг начин.
Един възрастен мъж с вид на хитрец, писател, който изпъкваше сред тълпата с отегченото си изражение, сякаш събитието не го интересуваше, бе единственият, който ми обърна внимание. Гледаше ме усмихнат, доста продължително. Когато минахме покрай него, каза съвсем тихо:
— Гледай ти, Паблито!...
Назованият се изсмя.
— Хареса му. Знаеш ли кой е?