Знаех.
Хората започнаха да влизат и застанахме на опашката. Малко след това започна бъркотията. Пазачите на вратата, изпълнявайки службата си, блокираха входа и закрещяха, че никой повече няма да влезе, без да плати. Причинителите на конфликта, група от петнайсет — двайсет младежи, отвърнаха, че не възнамеряват да мръднат оттам. Така постояхме доста, докато някой от края на опашката започна да ни избутва.
Първата вълна ме отмести. Сега се намирах точно зад Пабло, залепена за него, а носът ми докосваше тила му. Ония отзад изкрещяха отново, като че ли набрали инерция, и отново вълната от хора ни люшна. Шестте копчета на якето ми от нашарена с бялокафява пластмаса, имитиращи животински рог, предположих, че се забиха в гърба му.
Попитах дали го наранявам. Отвърна, че малко. Разкопчах якето си. Тълпата излъчваше топлина. Отзад продължаваха да ни блъскат. Въздухът се сгъсти, миришеше на спарено. Пабло ме хвана за китките и ме накара да го обгърна. Сигурно чувстваше тялото ми, притиснато в неговото, и дъха ми във врата си. Беше ми добре. Усещах, че това положение ми даваше сигурност. Не се осмелявах да го целуна, но започнах да се притискам у него. Правех го, за да имам какво да си спомням от тази вечер, бях сигурна, че не усеща.
Правех го съвсем бавно, залепяйки и отлепяйки се от него, като забивах гърдите си в гърба му и захапвах по малко от червения му пуловер, докато твърдата вълна заскърца в зъбите ми.
Тълпата се разпръсна така ненадейно, както се бе сгъстила. Отново почувствах хлад. Пуснах набързо Пабло, а той започна да се държи доста странно.
Загледа се в часовника около минута — две, после се отдели от опашката и се запъти в обратна посока с решителни крачки.
— Да тръгваме!
Подчиних се, без да разбирам добре какво се бе случило.
— Ще дръпнем ли няколко от ония?
Тонът на гласа му бе променен, вече не го разпознавах. Не отговорих, защото не знаех какво да кажа.
— Отговаряй!
Аз пушех от „сламата”, но не му казах. Бях загубила вяра в него. Отвърнах отрицателно.
Без да спира, той извади парче хашиш от джоба си, стисна го и ми го подаде с една цигара. Не посмях да попитам какво иска да правя с него. Облизах хартията, разлепих я, изпразних тютюна в дланта си. Той поспря за миг, за да го вземе и свие цигара. Запали я, дръпна два пъти и ми я подаде.
Без да мръдна, поклатих отрицателно глава.
— За Бога, Лулу, държиш се като глупачка!
Той, Чело и баща ми бяха единствените, които продължаваха да ме наричат така. Марсело ми казваше „пате”, „патенце”, защото бях и съм много недодялана.
Взех цигарата, дръпнах два пъти и му я върнах.
Продължихме да вървим, като си подавахме и всмуквахме от „сламата”. След малко се осмелих да го попитам:
— Защо не влязохме?
Гой се усмихна.
— Наистина ли ти харесва този тип?
— Не... — признах истината наполовина. В действителност по онова време дори не знаех, че пее на каталонски.
— На мен също не ми харесва. За какво тогава трябваше да влизаме?
Минахме покрай колата му, но той продължи напред.
— Къде отиваме?
Не ми отговори. Влязохме в тясна уличка. На няколко крачки от ъгъла имаше червен навес със златни букви. Пабло отвори вратата. Преди да вляза, се вгледах в двата ниски лавъра отстрани на входната врата и в жълтеникавата светлина, която излъчваше газена лампа, закачена на стената. Вътре цареше мрак.
— Внимавай, пате! Има стълби.
Въпреки всичко замалко щях да падна. Пабло дръпна тежка кожена завеса и влязохме в един бар.
Онемях от срам. Повече от мъжете носеха връзки. Средната възраст на жените не беше много под трийсетте. Малките масички, около които седяха почти всички по двойки, бяха покрити с червени покривки. Светлината бе оскъдна, а музиката нежна.
Косите ми бяха изскочили от качулката и падаха по лицето ми. Мисълта за униформата ме тормозеше. Всички ме гледаха.
Този път наистина. Всички ме зяпаха.
Седнахме на бара. Столът беше висок, кръгъл и много малък. Полата се опъна върху бедрата ми и изглеждаше още по-къса. Кръстосах крака и стана по-зле, но не посмях да помръдна повече.
Пабло говореше с келнера, който ме гледаше под око.
— Какво искаш?
Замислих се, наистина не знаех.
— Нима ще ми кажеш сега, че си и въздържателка...
Келнерът се засмя и ме ядоса. Придадох важен тон на гласа си и поръчах джин с тоник.
Пабло се обърна захилен към келнера.
— Казва се Лулу...
— О, отива й да се нарича Лулу...
— Казвам се Мария-Луиса — не знам защо се почувствах задължена да обясня.
— Лулу — поздрави господинът.
Пабло едва успяваше да изрече думите, заливаше се от смях, а аз не разбирах нищо.