Тогава започнах да се питам за качеството на всички лекции по теория, започвайки от първата. Измъчваше ме подозрението, че любовта и сексът не можеха да съществуват съвместно като две съвсем различни неща, и убедих сама себе си, че любовта трябва да е нещо друго.
Точно половината от моя живот — нито повече, нито по-малко — бе свързан само с Пабло.
Никога не бях обичала друг мъж.
Това ме плашеше. Плашеше ме ограничеността ми.
Чувствах като че ли всичките ми движения — от ставането сутрин от леглото до лягането вечер — са предварително свързани с него.
Това ме потискаше. Неговата сигурност ме потискаше.
Тогава се убедих, че никога, докато съм до него, няма да порасна, дори да стана на трийсет и пет години, после на четиресет, на четиресет и пет, петдесет, петдесет и пет, така до шейсет и шест — възрастта на майка ми. Нямаше никога да порасна, а щях да си остана вечното момиче. Но не едно красиво момиче на дванайсет години, а едно нещастно чудовище на шейсет и шест години, потопено в проклятието на вечното детство.
Самосъжалението е лош знак.
Затова тръгнах.
Но никога не можех да забравя, че преди поне бях щастлива.
Накрая избрах една черна рокля — къса и тясна, с голямо деколте — от ластичен плат, който прилепваше по тялото ми като бански костюм.
След това аркансилът, който държах в ръката си, се изплъзна необяснимо как между пръстите ми, като нацапа бузата ми с три тънки черти черен грим.
Ядосах се на самата себе си и намокрих края на една книжна кърпичка, за да се изчистя.
Погледнах се в огледалото.
Видях лицето на жена на средна възраст, вече стара, с опънати устни, белязани от типична гримаса. Две тънки бръчици показваха възрастта и познанието — сложна смесица, — антитеза на лесната неконтролируема усмивка, обикновено свършваща в гримаса, на онова невинно екстравагантно момиче, което бях някога.
Задържах очите си върху тази жена няколко секунди.
Не ми харесваше.
Равносметката бе жестока, ужасяваща.
Отворих крана за студена вода и измих лицето си със сапун, като съзнателно го разтърквах с една гъба, правейки пяна, докато кожата ми започна да гори.
Почувствах се много по-добре.
Трябваше да държа нещо в ръцете си, някакъв предмет, който да ме придружава, да ме развлича и разсейва вниманието ми. Чувствах, че не мога да се върна с празни ръце.
Изведнъж си спомних за нея, за пластмасовата чанта в оранжев цвят — цялата скъсана и раздърпана, на която винаги липсваше едната дръжка. В нея имаше пет порцеланови къса: два крака, две ръце, една глава и едно тяло; мръсна рокля, една бяла пожълтяла шапка, холандска кукла, изпокъсана, вечна спътница пг моето детство, подарък като бебе от сестрата на баба ми — Мария-Луиса, която никога не видях.
От дванайсет години се заричах на всяка цена да отида на следващия ден да я занеса в работилницата на улица „Севиля” да я поправят, но никога не го сторих.
Той щеше да го разбере.
Беше още много рако.
Купих от будката на ъгъла един вестник и затърсих нещо интересно в обявата за нови филми.
В едно студийно кино на „Виляверде Алто” прожек тираха „Чудо в Милано”, но „Виляверде” беше далеч.
Не успях да открия никакъв друг стар и хубав филм.
Тогава избрах „Фуенкарал” — любимата ми улица, и отидех в едно кино да гледам някаква нова амери-
канска комедия, истинска тъпотия, в която участваше чудесна актриса във второстепенната роля на майка на главния герой.
Накрая реших да използвам ключа. Къщата бе потънала в мрак. В началото стъпвах страхливо, като стисках с две ръце оранжевата чанта, докато очите ми свикнат с тъмнината.
Тогава поставих холандската кукла инвалид в единия ъгъл на хола и започнах да прескачам препятствия със страхотна гъвкавост.
Бях щастлива.
Когато стигнах до спалнята, останах права, като залепих ухо на вратата, стараейки се да доловя нещо.
Свалих обувките си, бутнах лекичко дръжката и влязох на пръсти.
Трябваха ми няколко секунди, за да разбера, че този, който спеше, беше Пабло, легнал в средата на леглото.
Въздъхнах дълбоко и се усмихнах.
Това не съвпадаше дори с най-добрата от всичките ми представи — никой у дома, лягам си и чакам; но също не беше и от най-лошите — да заваря двама души под чаршафите.
Като се стремях да шумя колкото се може по-малко, се съблякох, потърсих ризата, която вероятно бе съблякъл преди това. Намерйх я захвърлена на един стол. Огледах я, опипах и помирисах, облякох я, като легнах на пода до него, следвайки най-добрия план, който си бях начертала, докато двамата калифорнийски тъпаци се развеждаха и сдобряваха безспирно на екрана.