чувствах все по-далече от тялото си, като че ли всеки момент щяха да се откъснат. Така се позабавлява с мен доста време, като ме буташе напред и назад само движейки китката си, а аз се люлеех на ръцете се, вече разранени от допира на веригата, които ми служеха за опора... Ръцете ми отслабваха с всеки изминал миг, мускулите изтръпваха,когато тя се отегчи и благодарение на това ме дари с две минути почивка, преди да се върне с нещо, което не успях да различа добре. Когато се приближи, забелязах, че бе съвсем обикновена метална обувалка, монтирана върху бамбукова дръжка, но не видях нищо повече. Тя ме обърна с ръце срещу стената, за да пристъпи към нова сцена от спектакъла, и тогава си спомних за ония злокобни думи, защото наистина ме боля само първите трийсет удара. Първият тя стовари върху прасците ми, като след това се качваше все по-нагоре, докато се концентрира в мястото непосредствено над ботушите. Противно на моите очаквания ме заудря страхотно малко по-нагоре, на нивото на бъбреците, болката стана толкова непоносима, че след това почти не усещах вече ударите на обувалката по гърба си. Това все още не й бе достатъчно и като отново ме обърна към себе си, повтори същото отпред, от горе на долу този път, като първо заудря нечовешки гърдите ми. Тогава разбрах, че това й доставяше удоволствие. В този момент гигантът се приближи към нас, като обгърна тялото ми с ръка, за да ме повдигне и попречи на тялото ми да трепери след всеки удар, така увеличи площта за удари. Тя издърпа щипката от лявата ми гърда и стисна със зъби. Помислих, че мястото наоколо ще изтръпне, безчувствено вече, но не се получи. Нейното ухапване ми доказа, че безсъзнанието, в което исках да изпадна веднага, беше все още много далеч. Ударите се удвоиха, накрая той ме подхвана под мишниците съвсем здраво, като освободи за миг ръцете ми от болезненото задължение да се държа за веригата, така че да може тя да се заеме с горната част на бедрата ми, като полека се приближаваше към мястото. Надявах се да припадна най-после, но усетих удара на обувалката върху стегнатата си трепереща плът и не можах да избегна болката. Трябваше да я изтрая няколко минути, които ми приличаха на векове, като се успокоявах
но, че това не можеше да продължава дълго. Ако не ме удушат металните обръчи, след като той ме пусне, оставяйки ме отново на съдбата ми, нямаше да имам сили да държа веригата дори половин час и щях да свърша, като си прекърша врата в твърдия кучешки нашийник.
Какво разточителство, помислих си, да разхищава толкова страст и патетизъм за смъртта на една безчувствена жена, която не можеше да изпитва дори удоволствие от трагичния финал.
— Ченгета!
Тя идваше към мен с една кука, нажежена до червено преди това на котлона и изведнъж се спря рязко на килима.
Ослушах се, убеждавайки сама себе си, че ми се бе причуло, че не можех да имам такъв късмет, но гласът на Енкарна отново прозвуча от другата страна на вратата, като в същото време чух нервното чукане по нея.
— Ченгета!
Звукът на сирената заля улицата.
Тя остави куката върху вече изгасения котлон, грабна някакъв шлифер, който стоеше върху стола, бързо го навлече и излезе през една скрита вратичка в шкафа, която аз също знаех.
Енкарна извика за трети и последен път:
— Ченгета!
Аликантинецът, който явно не си даваше сметка какво става, остана седнал на дивана, като отново държеше момчето в ръцете си, докато всички останали се заизнизваха бързо през малката вратичка.
Плачех, неспособна да повярвам все още, че това бе благословена полицейска хайка, че състрадателната полиция ми бе спасила кожата, макар че цял живот с присвити рамене и на пръсти минавах покрай всеки униформен, дори и да беше той обикновен регулиров-
чик на движението. А сега тия ангели бяха имали гениалната идея да организират хайка именно на тая улица и в този час, като спасяваха кожата ми. Бяха ме отървали, да са благословени, повтарях си, да е благословена мадридската полиция за вечни времена.
Бяхме останали само ние, първоначално седналите на дивана и аз.
Те ме гледаха в очакване, а момичето плачеше свито, защото някой му бе разкъсал дрехите. Беше като вцепенено. То може би си даваше сметка за положението, но не можеше да помръдне.