— Това е хайка — промърморих.
Аликантинецът скочи на крака, хвана за ръка при-ятелчето си и излязоха, тичайки през вратата към коридора. Тя понечи да тръгне след тях, но я спрях.
— Не излизай оттам — бях изтощена, едва движех устни. Тя се приближи до мен и свали веригата от пирона. В началото почти не усетих никакво облекчение, защото бях напълно претръпнала. Едва успях да изтръгна ръцете си от металните вериги, които ме пареха. След това се плъзнах по стената, докато седна на пода. — Погледни третата врата на шкафа. Това е изход. Блъсни я силно и ще видиш тясна стълба. Качи се по нея докрая и ще излезеш на тавана. Скрий се и почакай, докато ченгетата изчезнат, и се спусни по пожарната стълба. Ще стигнеш до една малка уличка, която води там, където се намира къщата. Тичай...
— Ела с мен! — беше ме сграбчила за ръка, като ме гледаше с изражението на безкрайно благодарен човек.
— Не, аз ще остана, чиста съм. На мен не могат да ми направят нищо — бях страхотно уморена, — но ти трябва да се махнеш веднага. Тичай!
Изчезна през вратичката и останах сама.
Някой ядеше добър пердах, ако се съдеше по молбите и писъците, които достигаха до ушите ми.
После една фигура премина през полуотворената врата.
Гус, с все още свити юмруци и изцапани от кръв кокалчета, влезе пръв в стаята.
Пабло с неопетнени както иинаги ръце вървеше след не
Никой не ме беше бил.
Никога през целия ми живот не ме беше удрял и никога не го бях виждала да плаче.
Вкара два пръста под нашийника, повдигна ме, опря ме на стената и шибна лицето ми с дясната си ръка — първо с длан, а след това с опакото, докато две огромни сълзи се търкулнаха по бузите му.
— Махай се оттук!
Гус, истински евнух от дрогата — напълно импотентен, стоеше до мен, дишайки тежко.
Не помръдна.
Пабло го изгледа в лицето.
— Казах да се махаш оттук!
Отвърна на погледа му, направи жест на презрение и като се обърна, се отдалечи без желание.
Тогава отново ме удари с дясната ръка — първо с дланта, после с опакото на ръката, като ожесточено отхвърляше главата ми от една страна на друга. Аз не продумвах, като мислено благодарях за ударите, които ме разкъсваха на парчета, разкъсваха злонамереността, разкривяваха лицето на онази стара и чужда жена, която ме бе изненадала само преди няколко часа от огледалото, регенерираха моята кожа, която отново се раждаше мека и опъната след всяка плесница. Спечелих си го, спечелих си го заслужено, повтарях си наум.
След това с все още влажни очи ме отблъсна за миг от себе си, за да ме огледа, обгърна с поглед тялото ми и ме прегърна. Ръцете му ме притиснаха сплно, пръстите му последваха вдлъбнатините пс гърба ми, езикът му облиза кръвта, която се стичаше от устните ми, кръвта, която ударите му бяха накарали да бликне.
— Можеш ли да ходиш?
Поклатих отрицателно глава.
Тогава ме взе на ръце, отведе ме до една маса, постави ме отгоре, свали ботушите и взе десния ми крак в ръцете ск, като разтриваше ходилото, а след това го стискаше между пръстите ск.
— Имаш ужасно големи крака...
Поклатих 1лава в знак на съгласие.
Хвана ръцете ми и обърна дланите ми нагоре, при което се разкри червената лъснала поьърхност с петна от кръв между почернелите парченца мъртва кожа.
— Ръцете ти винаги са ми харесвали, в замяна на това... — очите му бяха пълни с гняв и съжаление. — Лош късмет...
— Извини ме — погледът му продължаваше да бъде впит в ожулените ми ръце. — Извини ме...
Накрая вдигна лице към мен, свали палтото си и ме зави с него много внимателно, като ме хвана за кръста, докато слизах от масата.
— Да тръгваме!
Той вървеше напред по коридора към вратата.
Опитвах се да го следвам, но се чувствах безсилна да поддържам крачката.
Енкарна подаде за миг глава и я заклати в знак на нещо смесено между изненада и неодобрение, после отново се скри в стаята с телевизора.
— Хвани ме — той бе стигнал почти до вратата, водеща към улицата, и ме гледаше. — Хвани ме, моля те, не мога да продължа...
Върна се, хвана една от ръцете ми, като я постави на врата си, прихвана кръста ми и двамата заслизахме по стълбите съвсем*бавно, при което той ме придържаше на всяко стъпало. Малко по-малко възвръщах контрола над краката си и постепенно осъзнавах провала си и неговото страдание, което той смяташе за свой собствен провал. Чувствах се безкрайно глупава, призракът на отблъскването витаеше над моите останки и несъзнателната му заплаха бе стотици пъти по-болезнена от ударите на оная жена. Чувствах отвращение и страх, умора и страх най-вече. Слизахме мълчаливо *й не се осмелих да го погледна, когато думите му прозвучаха в ушите ми рязко: