— Ели ми се обади една вечер и беше много разтревожен. Искаше да ми говори за теб и го поканих на вечеря. — Очите му бяха вторачени в напуканите стени на стълбището, като че ли по тях бяха изписани тайни и важни съобщения, които само той можеше да разгадае. — Двамата знаем, че Лулу не е истинска дама, каза ми той, но все пак тя се движи с хора, които никак не ми харесват, и ме е страх за нея. Тогава аз реших да се намеся отново в живота ти въпреки всичко и макар че не е моя работа, го сторих. Говорих с Гус, който също бе те виждал с тези пропаднали типове, имаше нужда от мангизи — той винаги има нужда от мангизи, — така че му ги дадох и той те проследи и малко по-малко разбрах всичко... Спри да починем за миг — отказах с глава, не исках да почивам, исках да продължа докрая, да приключа един път завинаги и протегнах босия си, надут крак към следващото стъпало. — Както искаш тогава... но научих всичко и се изплаших аз самият, поради което съм и тук. Бяхме притиснали Енкарна и тя ме предупреди. Не пожела да каже деня и часа, но тая вечер, когато си тръгна от къщи така прибързано, разбрах, че сигурно ще дойдеш тук, и се свързах с Гус. Всичко бяхме планирали. В началото не мислех да ти разказвам нищо, но сега трябва да го направя. Гус намери колата и цистерните. Вече бе говорил с хората и не беше трудно да се намерят още двама-трима, които да крещят по улицата. Аз трябваше само да купя сирена и я взех много евтина, защото ми я продаде оня циганин, дето продава обувки на „Вара дел Рей”. Ти го познаваш. И полицията също е в течение на нещата, макар че не трябва да се забравя, че ако заловят тия четирима простаци, ще трябва аз да им плащам гаранцията и адвоката, защото се подразбира, че не мога да ги оставя захвърлени на съдбата...
В този момент почувствах, че ме гледа пронизител-но, но не можах да отлепя погледа си от земята, борейки се между ада и благодарността, между отчаянието и спокойствието, между гордостта, която чудно как се бе възвърнала за миг, и последното, окончателното примирение. Обичах го, но това вече го знаех. Знаех още от самото начало, че винаги съм го обичала.
— Погледни ме, Лулу. Все ще се намери някакъв начин да ми се отплатиш.
Всичко останало си спомням като някаква смътна смесица от несвързани подробности в ритъма на кошмар: вървях по улицата,боса, шофьорът на цистерната, спряла на ъгъут, ни изгледа с отегчение, силен пристъп на гадене Mfe наклони напред. Той ме хвана, като
положи р-Ма на чел<йю‘ми, и повърнах до едно дърво. Палтото ми се отвори, като откри посинелите ми меса, очите на един старец, който спеше на пейката, покрита с вестници, се приковаха в мен за миг. Гаденето продължи да ме мъчи, а той мълчеше. Седнала на задната седалка, се опитвах да разбера къде ме води, откъде минавахме отново след толкова години и се борех отчаяно със смазващото подозрение, което нарастваше в моята замотана глава, приемайки размерите на омразните истини, на мръсните истини, на ония верни неща, които човек не иска да повярва. Борех се и се опитвах да намеря някакво различно обяснение на стремглавите събития от онази вечер, което да ме успокои. Опитвах се да намеря смисъла на истинския произход на белезите по кожата ми, на настояването на Реми, на липсата на Маноло, на неспокойствието на Енкарна, на точността на лъжливата хайка, на кръвта, която бе обагрила юмруците на Гус, на сълзите, които видях в очите на Пабло, сълзите, които промениха гласа му, дотогава така различен от онзи, с който ме изхвърли същата вечер от дома си. Борех се срещу тази прикрита с подозрения истина и не намирах никаква алтернатива. Той беше там, бе раздвижил от разстояние конците, но това бе прекале-но, невъзможно за силите на едно малко момиче. Аз съм малко момиче, казах си накрая, и утре ще мисля за всичко това, не тази вечер, утре всичко ще е много по-ясно...
Мерседес ни очакваше, седнала на канапето, като нервно мачкаше дръжката на един стар куфар, който й бе подарила майка ми, когато завърши университета.
Бедната, помислих, винаги опираме до нея при подобни сложни ситуации.
Когато ни видя да влизаме, разгледа лицето ми неспокойно, отправи поглед към Пабло и след това отново към мен.
— Очаквах нещо по-етрашно!
Тогава той свали от мен палгото.
Ръцете на зълва ми започнаха да треперят, очите й
се изпълниха със сълзи. Никога,де можах да разбера как една такава нежна и плашлива жена бе избрала професията на лекар.
— Боже мой! — отново ни загледа и двамата. — Но ... какво е това?
— Нищо — Пабло се приближи до нея и постави ръка на рамото й, като се опитваше да я успокои.— Белезите на шарката.