Събудих се със симптомите на ужасен махмурлук. След това си спомних, че Мерседес ми бе сложила инжекция, за да заспя.
Бях у дома, в къщата на Пабло, и беше светло.Слън-цето осветяваше стаята до средата през вдигнатите капаци на прозорците. Той не беше при мен.
Раните ме боляха.
Наоколо миришеше на йодов разтвор. Надигнах се с усилие.
Едва тогава усетих присъствието на един многозначителен знак, някакво познато чувство около кръста. Опипах се и се усмихвах.
Той не беше до мен, но под ръката ми две пеперуди държаха гирлянд от седем малки цветчета, бродирани с малки бели мъниста.
Прекарах пръсти по тях няколко пъти, като ги галех и пресмятах, за да видя дали нз липсва някое.Всичките бяха там, всичките фалшиви перли, непокътнати, грейнали - неоценими пластмасови топченца върху бялата ми блуза, онази блуза за новородено, направена по размерите на голямо момиче от толкова нежна батиста, която приличаше на тюл.
Отново се изпънах и притворих очи.
Пабло гцеше да се забави, не обичаше да бъде до мен в решителните моменти.
Нямаше да има такъв момент.
Изтъркалях се върху чаршафите, докато се настаних да неговата половина на леглото, като се опитвах да
уловя мириса му, което обаче не ми се отдаде лесно. Тази сутрин обонянието ми не бе съвсем добро. Накрая открих издайнически знак върху възглавницата. Хванах с пръсти парченце плат, което долепих до носа си, и останах неподвижна, свита, усмихната, отдадена на този мирис, оставяйки се на времето.
Пристигането му усетих по безпогрешния мирис на току-що свитите цигари. След това се изтегна до мен, докосна върха на носа ми и зачака.
Опитах се да се престоря, че спя дълбоко, но устните ми бавно се обтегнаха в невинна усмивка.
Той доближи главата си до моята и ми прошепна— Отвори очи, Лулу, знам, че не си заспала...