След това изведнъж тя се превърна в неомъжена колежка и аз не губих много време, за да разбера дали фантазиите ми могат да се превърнат в реалност. За мое огромно изумление, се оказа възможно. Тя е първата жена, в която се влюбвам след Кайли, и всеки ден се събуждам с надеждата да не проваля с нещо страхотния си късмет. Звънеше ми за пети път след избухването на бомбата в хотел „Пиер“. Вдигнах.
- Вие, телефонните нахалници, никога ли не спите? — попитах аз.
- Бях заспала - отвърна тя, - но се събудих, пуснах новините и навсякъде излъчват репортажи за експлозията. Зак, можеше да си мъртъв.
- Но не съм. Всичко е наред. Просто съм изморен. С Кайли все още сме по пътищата.
- Приключвайте за тази вечер, но недей да се връщаш в апартамента си. Ела при мен, имам нужда да те прегърна.
- Поехме и втори случай. В момента пътуваме, за да уведомим семейството на жертвата. Може ли да си запазя правото на прегръдка за по-късно?
- Имаш късмет. При мен правата обаче се запазват с вечеря и нощувка. Все още ли се интересуваш от предложението?
- Хей, казах, че съм уморен, а не мъртъв. Ще дойда.
- Обичам те - прошепна тя.
- И аз те обичам - отвърнах. Можех да го прошепна, но не го направих. Исках да съм сигурен, че Кайли ме е чула.
7
Казват, че Ню Йорк е градът, който никога не спи. Само че в три без петнайсет през нощта срещу вторник сутрин, през май, цялото протежение на „Сентръл Парк Уест“, през което минавахме, изглеждаше като котарак, задрямал на люлката на веранда.
След около час всичко наоколо щеше да започне да се раздвижва: първите бягащи за здраве в ранни зори, пър -вите градски чистачи и онези стари като света камиони на Ню Йорк Таймс, които щяха да разнесат лошите новини от снощи до всяка врата в този безбожно скъп квартал.
Ние с Кайли също имахме няколко лоши новини за съобщаване, само дето нямаше как да ги оставим при портиера и да продължим нататък към следващия адрес. Трябваше да събудим едно семейство посред нощ и да променим живота им завинаги. Това е най-скапаната част от работата ни, която никога няма да стане по-лесна.
Клаудия, сестрата на Обри Давънпорт, живееше със съпруга си Ник Морети на осмия етаж на една сграда от червени тухли, строена преди войната, разположена на улица между „Бродуей“ и Уест Енд авеню.
Накарахме първо портиера да им позвъни. Това нямаше да смекчи удара за семейство Морети, но щеше да им даде няколко минути да се окопитят. Докато стигнем пред вратата на апартамента им, за да покажем значките си, те вече очакваха най-лошото. Появихме се само за да го потвърдим.
- Станало е нещо с Обри, нали? - попита Ник Морети.
- Да, сър - отвърна Кайли. - Тялото й е било намерено на Рузвелт Айланд. Била е убита. Много съжаляваме за загубата ви.
Клаудия носеше халат с цвят на лавандула. Ник беше намъкнал чифт джинси и суитшърт на „Джетс“. Той я прегърна, а тя зарови лице в гърдите му и започна да хлипа. Без да отпуска прегръдката си, той я поведе към дивана във всекидневната и двамата седнаха.
Ние останахме прави. Минаха пет минути, преди някой от тях най-накрая да вдигне поглед. Ник пръв зададе неизбежния въпрос:
- Знаете ли кой го е направил?
- Все още не, сър - отвърна Кайли, - но ще разберем.
Клаудия се наведе и прошепна нещо в ухото на съпруга си.
- Не си мисли такива неща, Клаудия - поклати глава той.
- Как да не си мисля такива неща? - отвърна тя и се отскубна от него, обръщайки се към мен. - Аз я предупреждавах. Толкова много пъти я предупреждавах. Бях досадната голяма сестра, „гласът на съдбата“, но се оказах права и сега тя е мъртва.
Хората, които са били най-близки с жертвата, могат да ни помогнат най-много в разследването, но обикновено са прекадено втрещени, за да могат да отговарят на въпроси веднага след като научат лошите новини. Затова винаги се опитваме да уговорим ден и час за разпита им веднага след като преминат през първоначалния шок. Клаудия Морети обаче, изглежда, разполагаше с отговори, които не можеха да чакат.
- За какво сте я предупреждавали? - попитах аз.
- За Янек. Толкова пъти й казвах да си извади ограничителна заповед, да си купи оръжие, иначе той ще я убие.
- Разкажете ни за Янек.
- Казва се Янек Хофман и е нейният оператор, нейнот о протеже. Нае го още докато беше студент във филмовата академия. Беше хлапак, може би двайсет и две годишен, докато тя беше на трийсет и осем. Обри казваше, че е талантлив, но кой знае? Тя спеше с него.