Коприненото въже около шията й се затегна още повече, притискайки сънната й артерия. Внезапната загуба на притока на кислород, съчетана с натрупването на въглероден диоксид в дробовете й, я докара до състояние на безтегловност и замаяност - тя почти халюцинираше. Оргазмът й дойде на вълни. Остави я задъхана, бореща се за глътка въздух, но еуфорията беше толкова мощна и пристрастяваща, че тя засили натиска около врата си, знаейки, че ще може да издържи още няколко секунди и да удължи удоволствието.
Ако еротичното задушаване беше олимпийски спорт, Обри Давънпорт щеше да е състезателка от световна величина. Тя беше на прага да изгуби съзнание, когато отпусна смъртоносния възел и притисна крака обратно към задните си части.
Примката обаче не се отпусна. Имаше чувството, че дори се затегна още повече. Обзе я паника. Тя трескаво вдигна ръце към шията си и пръстите й затърсиха пролука под коприната, борейки се за глътка въздух, но не намериха такава.
Тя никога не допускаше грешки. Нещо сигурно се беше объркало. Посегна зад врата си, опитвайки отчаяно да намери пролука, когато пръстите й напипаха ръката му. Той дръпна рязко копринената връв и ръцете й потръпнаха.
Тялото й се отпусна, твърде слабо, за да се бори, и всяка надежда я напусна. Всичко изведнъж стана черно и когато Жътваря пристъпи от тъмнината, за да вземе душата й, по бузите й потекоха сълзи. В последните секунди от живота си Обри Давънпорт най-накрая осъзна, че не е иска да умре.
Балната зала в хотел „Пиер“ гъмжеше оживено, изпълнена с най-богатите хора в Ню Йорк, включително и няколко души, които бяха по-богати от някои държави в света.
Бяха най-заможните сред заможните - хора, които получаваха покани за официални вечери за по петдесет хиляди долара на блюдо, когато един от тях пожелаеше да събере средства за някоя благородна кауза. В този случай благотворителят с протегната ръка беше фондация „Сребърен куршум“.
На деветметров рекламен банер пред залата беше обявена и благородната им мисия: БОРИМ СЕ В ПОЛЗА НА ПО-МАЛКО ОБЛАГОДЕТЕЛСТВАНИТЕ.
Мъжът с черната вратовръзка и бялото сако, който обслужваше масите в задната част на залата, се ядоса, когато видя банера. Не са направили нищичко за мен, а аз съм най-нещастният човек в тази стая. Те са като лебедите, помисли си той, докато ги гледаше как се носят бавно, сякаш плъзгайки се от маса към маса, елегантни, царствени, но в същото време войнствено защитаващи територията си, когато се почувстват застрашени. И също като лебедите, отбеляза си наум той, всички те са толкова бели.
Той преброи и половин дузина черни лебеди сред тях, но по-голямата част от цветнокожите в залата бяха там като обслужващ персонал. Вписваше се идеално сред тях.
С приведени рамене, ниско сведена брадичка и с чифт евтини зубърски очила със стъкла без диоптър, които да заглушат пронизващия поглед на черните му очи, той беше на практика невидим и определено лесно забравящ се образ.
Единственият контакт с друг човек през последните три часа, откакто облече униформата, беше с някакъв подпийнал възрастен богаташ, който заваляно го беше попитал: „Хей, приятел, къде е мъжката тоалетна?
Малко след девет часа светлините в залата бяха приглушени, глъчката утихна и тържественият глас на Джеймс Ърл Джоунс отекна от озвучителната система:
- Дами и господа, моля посрещнете съоснователя и председател на фондация „Сребърен куршум“, господин Принстън Уелс.
Персоналът беше инструктиран да спре работа по време на презентацията и келнерът чинно отстъпи в сенките близо до аварийния изход, когато Принстън Уелс се качи на сцената.
С момчешки чар, въпреки че гонеше четиридесетте, Уелс беше представител на „старите пари“. За да разсее всяко съмнение сред присъстващите, че толкова богат и добре изглеждащ мъж няма с кого да си ляга, Уелс представи пред запленената публика настоящата си приятелка, Кенда Уитхаус.
Госпожица Уитхаус се изправи, помаха на залата и изпрати въздушна целувка на гаджето си милиардер. Тя беше само на двайсет и три, актриса, която все още не беше чак толкова нашумяла в таблоидите, но определено притежаваше всичко необходимо, за да изпълни подобаващо една вечерна рокля. Тези, които познаваха Принстън Уелс, нямаха никакви съмнения, че до сутринта въпросната рокля ще лежи смачкана на пода в спалнята му.
След представянето на последната си наслада за окото Уелс се зае със сериозния бизнес, напомняйки на изпълненото с добри намерения множество в залата колко много можеха да направят за онези жители на града, които нямаха техния късмет и техните възможности.