Добрата новина беше, че гневът й не бе насочен към двете й любими ченгета на месеца. Беше бясна на Арни
Цимер, единия от тримата оцелели съоснователи на фондация „Сребърен куршум“.
- Копелето ми се обади по телефона - у дома - натърти ядно тя, - и ми каза, че не харесвал начина, по който аз и прехвалени теми полицейски сили се справяме с подлата атака към неговото благотворително събитие и с бруталното убийство на партньора му.
- Госпожо, с Кайли току-що се срещнахме с експерт по взривовете от ФБР и работим толкова бързо, колкото...
- Зак, недей да се извиняваш. Не се обадих, за да ви питам защо не сте разрешили сериозно престъпление дванайсет часа след като се е случило. Всичко, което искам от вас в момента, е да разкарате този подлизурко от мен.
Едно от първите неща, които научаваш като ченге, е, че ако нещо е важно за началството ти, значи е важно и за теб, а няма по-голямо началство от това, което управлява града. Разкарването на Арни Цимер от кмета изведнъж се превърна в топ приоритет в списъка ми със задачи.
- Къде мога да го намеря? - попитах аз.
— Събрал се е с другите двама партньори и в момента са в дома на Принстън Уелс. Очакват ви — каза тя и затвори.
Петнайсет минути по-късно с Кайли паркирахме пред величествената фасада от червени тухли и варовик на „Сентръл Парк Уест“. В град, пълен с безбожно скъпи недвижими имоти, няма много частни домове, които могат да бъдат определени като „имения“, но „домът на Принстън Уелс“, както го нарече кметът, определено беше такова.
Натиснах звънеца и очаквах да бъдем посрещнати от иконом, облечен в подходяща черна сутрешна ливрея, сив раиран панталон и бяла риза с висока яка. Вместо това самият Уелс дойде да отвори вратата, облечен така, сякаш щеше да позира за корицата на каталога на Е Сгеш.
- Съжалявам за това - каза той и поклати глава. - Арни е направо неудържим.
- Разбираемо е - отвърнах, използвайки израз, на който ни бяха научили в часовете по чаровност в академията на отдел „Специални клиенти“ към нюйоркската полиция,
- може би все още се опитва да преодолее шока от миналата вечер.
- Съмнявам се - отвърна Уелс и ни поведе през обширното фоайе, нагоре по извито мраморно стълбище,
- Арни е известен с това, че обича да се меси във всичко, на всяка манджа меродия е.
- Кметът каза, че бил недоволен от начина, по който работим по случая. Ще направим всичко по силите ни, за да го уверим, че...
- Спестете си приказките. Арни вече изля каквото имаше да казва на кмета. Сега сте тук просто за да може да покрещи на ченгета - отвърна Уелс.
Кайли ме погледна и ми кимна едва забележимо. Една от длъжностните характеристики на това да работиш в полицейски отдел, предназначен да служи на най-богатите, е да си способен да се справяш с вербалните им нападки към теб, докато си скъсваш задника да се опитваш да им помогнеш. Спада към скапаната част от работата ни и аз съм доста по-добър в това от Кайли. Кимването беше послание за мен, че е мой ред да застана между нея и куршумите.
От друга страна, едно от хубавите неща в работата ни е това, че успяваме да се докоснем до зашеметяващите удобства, които неограниченото богатство може да осигури. Този път обаче не бяхме поканени да се насладим на великолепието. Бяхме тук, за да си понесем мъмренето.
- Те са в моя офис - каза Уелс, когато се качихме на втория етаж. Той отвори махагонова врата и пристъпихме в обширна стая с високи тавани, облицовани с дървена ламперия стени и обзавеждане от естествена кожа - аксесоари, типични за джентълменските клубове от старата школа. За няколко секунди се отдадох на фантазии какво ли би било да приседнеш тук в края на тежък ден и да се насладиш на заслужена глътка висококачествено малцово уиски. Фантазията ми отлетя още в мига, в който Уелс ни представи на останалите.
Бях успял да погледна набързо информацията за другите двама играчи, преди да пристигнем. Нейтън Хърш беше адвокат по банкови и финансови въпроси с такса от хиляда долара на час, диплома от университет от Бръшляновата лига и безупречни репутация и биография. На живо се оказа далеч по-малко впечатляващ - с наднормено тегло и тяло, което опъваше до пръсване шевовете на дизайнерския му костюм, и силно миришещ на пури. Ръкостискането му беше вяло и той едва вдигна поглед, за да ме погледне в очите. Вграденият ми полицейски радар се активира мигновено и се зачудих дали това се дължеше на факта, че той все още страдаше заради случилото се миналата вечер, или имаше друга причина да страни толкова.