- Чудна история - излъгах аз. - А откъде познаваш Шели?
- Кайли ме запозна. Тя ми каза, че имала приятел, който на всеки две седмици е домакин на Тексас Холдем Покер и успя да ми издейства покана. Това е едва третата ми игра тук. Предишните два пъти бях надигран от пластичния хирург.
Познавайки Кайли, предположих, че не му беше казала нищо за нашето минало. И тогава той каза:
- Но стига съм говорил за себе си. Искам да науча всичко за теб. Ела в „покоите на изгубилите“, ще изпием няколко питиета.
Покоите на изгубилите. Естествено, че тя му беше разказала, и сега копелето се гъбаркаше с мен.
- Друг път - отвърнах и погледнах часовника си, - трябва да се прибирам, за да боцна мацката.
Той ме изгледа неразбиращо и с любопитна усмивка, подчертана от гъстите му тъмни коси и матовата кожа и разкриваща яркобелите му зъби.
- Котката ми страда от диабет - добавих аз. - Трябва да й правя инсулинови инжекции на всеки дванайсет часа.
- О, да боцнеш мацката ! - възкликна той. - Ясно, полицейски приказки. Звучи забавно.
Оставих го да се смее.
Апартаментът ми беше само на две пресечки в източна посока и тръгнах натам пеша. Вървях бавно, но мислите в главата ми препускаха.
Разбирах защо Шели не искаше полицията да разследва обира. Не ставаше въпрос само за публичността, щеше да има много разпити, които да се ровят в личния живот на жертвите. Ако последваше арест, щяха да последват и показания под клетва, призовки и съдебен процес. Всичко това беше твърде времеемко за тези заети хора. Както каза и комикът: той така или иначе беше очаквал да загуби, защо би искал да се замесва и в криминално разследване?
И все пак, като криминален детектив, не можех да се примиря. Подробностите около игрите на покер с високи залози, организирани от Шели, бяха добре пазена тайна. Присъстваха само хора с покани. Райцфелд спомена, че крадците били аматьори. В такъв случай откъде са знаели кога и къде ще се проведе играта? Как са се подготвили да издебнат Райцфелд в гръб?
Знаех отговора и на двата въпроса - вътрешен човек.
Някой от участниците ги беше подготвил. Можеше да е и някой от хотела - мениджър, служител на рецепцията, сервитьор от румсървиса, но можеше да е и някой от хората на масата за покер.
Според Райцфелд повечето играчи бяха редовни участници в организираните игри. „Едни и същи хора“, беше споменал той. Всички са около дузина, но се въртят. Има обаче един нов човек, очарователен мошеник, който беше изгубил сто хилядарки в полза на пластичния хирург в първите си две разигравания на масата. Си Джей Берин-джър.
Стигнах до ъгъла на Седемдесет и седма улица и Лексингтън авеню и вдигнах поглед нагоре към моята жилищна сграда. Не бързах да се прибера у дома. Не че имах и котка, за която да се погрижа.
Продължих да вървя на юг по „Лексингтън“. Управлението ни се намираше само на десет пресечки оттук. Зна -ех, че Шели иска полицията да се оттегли от случая, но вече беше прекалено късно - имах основен заподозрян и исках да седна пред служебния компютър, за да се поразровя в информацията за него.
За начало исках да разбера какво точно стои зад инициалите Си Джей.
ВТОРА ЧАСТ
ХОТЕЛ „ХИЛТЪН“ В БАНКОК
25
В стаята за почивка имаше кана прясно, горещо кафе. Приех го като добра поличба, налях си чаша и влязох в Междущатския идентификационен регистър - каталог на криминалната история на САЩ. Ако в него имаше данни за този Си Джей Беринджър, той щеше да се появи в бюлетините за криминални регистрации. Оказа се, че няма.
Опитах с още две правораздавателни бази данни, но без късмет. Този или не беше престъпник, или все още не беше залавян.
- Можеш да бягаш, Си Джей, но не можеш да се криеш вечно - казах си аз, докато влизах в онлайн базата данни на виртуалния криминален център „Лексис Нексис“. Зарових се из бездънната яма от публична и не чак толкова публична информация и най-накрая го намерих - Клайд Джером Беринджър, роден на Хавай, напуснал колежа, пътувал по цял свят, за да играе карти. Имаше отличен кредитен рейтинг, впечатляващи декларирани доходи и нямаше криминално досие.