- За мен би било удоволствие, Ваша чест - отвърна му Кайли с усмивка, която би могла да превърне ледник в локва. - Нека бъде вечеря. Само между нас тримата.
-Чакай малко. Нали не мислиш, че поканата включва и този загубеняк? - попита той и ме посочи с пръст.
- Не, сър. Не такава тройка имах предвид.
- А какво имаше предвид? - ококори се той.
- Само вие, аз и добрият ми приятел господин Глок -отвърна тя и потупа кобура на деветмилиметровия автоматичен пистолет на дясното й бедро.
- Той няма да ти трябва - отвърна съдията. - Ще те водя в клуб „Харвард“. Там ще опиташ дяволски вкусна вечеря, а аз ще накарам всички останали мъже в залата да се пукнат от завист.
31
Уговорката на Кайли за вечеря със съдията беше в седем часа. Чух се с нея чак след единайсет същата вечер.
- Рафърти се съгласи да участва - каза тя.
-Време беше - отвърнах. - А как беше вечерята в клуб „Харвард“?
-Решихме да пропуснем вечерята и направо си взехме стая в хотел. Ще ти пратя линк към видеозаписа.
- Ти май се забавляваш с това, а? - попитах аз.
- Да. А предполагам, че на теб не ти е забавно, защото на загубеняците, които не са поканени, никога не им е забавно. Ще се видим в седем сутринта. Сега гледай да поспиш.
Добър съвет, но главата ми беше препълнена с твърде много глупости, а на върха на купчината стоеше Си Джей Беринджър. Разрових се в интернет за други евентуални мръсни ризи, които са били пропуснати от правораздавателната база данни, но след час научих само, че Си Джей е професионален картоиграч, който понякога печели, понякога губи и излиза дяволски добре на снимки.
В полунощ изключих компютъра и седнах да медитирам. Помогна ми, въпреки че ме порази иронията на факта, че използвах онлайн приложение за медитация - нещо, което хората са правили хилядолетия и без айфони.
Унесох се и съм заспал около дванайсет и половина. Телефонът ми рязко ме извади от съня към три през нощта. Докопах го от нощното шкафче и изломотих името си в микрофона.
- Зак, Дани Коркоран е.
- Какво има, Дани?
- Успях да стигна до Малик, има желание да разговаря с вас.
- Браво, Дани, но за бога, защо трябваше да ми се обаждаш посред нощ?
- Ами, налагаше се, Зак, защото Малик ми се обади току-що. Имаш време до четири часа тази нощ да се срещнеш с него в Бруклин.
- Сериозно ли говориш? - седнах рязко в леглото аз.
- Това е демонстрация на власт. Знае, че не можете да му повдигнете обвинение, затова играта е по неговите правила и на негова територия. Ще ви отдели десет минути от времето си. Приемаш или отказваш?
Приех. Обадих се на Кайли, облякох се и бях пред моята жилищна сграда след десет минути. Тя мина да ме вземе с колата три минути по-късно и двамата изминахме едночасовия път до Канарси, Бруклин, само за трийсет и седем минути. „Карибите“ е супермаркет на „Рокауей Паркуей“, заемащ участък от половин пресечка и обслужващ най-голямата хаитска популация в Америка след тази във Флорида. Кайли спря отпред в 3:54 ч. Приветства ни комитет по посрещането, състоящ се от четирима едри татуирани мъжаги, всичките с остра нужда от зъболечение. Магазинът не работеше, но пети мъж ни отвори предната врата и ни поведоха покрай редици с консервирани меса и зеленчуци, които не се срещат в Горен Ийст Сайд в Манхатън.
Преминахме през стоманена врата и влязохме в обширна хладна стая. В противоположния й край имаше друга врата.
Един от ескортиращите ни набра код на клавиатурата й, вратата се отвори и ни пуснаха да влезем.
Стената срещу нас беше покрита с огромно знаме с две хоризонтални линии - една синя и една червена, изрисувани над големите сиви букви от надписа „Зоуи Паунд“. Последната буква —Д, беше в същия кървавочервен цвят като едната от линиите. В центъра на знамето имаше бял правоъгълник с цветен герб с надпис L‘UNION FIAT LA FORCE. Не знам хаитски креолски, но говоря достатъчно френски, за да разбера, че пишеше „Съединението прави силата“.
В центъра на стаята имаше огромно разхвърляно бюро, а шестима въоръжени мъже стояха на равни разстояния около него. Седмият мъж седеше зад бюрото.
- Аз съм Малик Лагранд - каза той.
- Аз съм детектив Зак...
- Знам кои сте и знам защо сте тук - отвърна Лагранд. -Мислите, че „Зоуи Паунд“ носи отговорност за смъртта на Феърфакс и Цимер. Радвам се, че са мъртви, но „Зоуи“ не взривява хора.
-Значи казваш, че не сте ги убили вие - отвърнах аз.
- Вярвай ми, детектив, ако ги бяхме убили ние, нямаше да умрат толкова бързо.