- Ако беше лично, нямаше ли да е по-лесно просто да го убие, докато спи? - отбеляза Кайли.
- Предполагам, че е искал да отправи публично послание - сви рамене Мали. — Нямам представа какво точно се е опитвал да каже с това - добави той и намигна, - но в края на краищата това не е мой проблем.
3
Мали беше прав. Тероризмът е проблем на националната сигурност, но убийството, особено когато става въпрос за жертва от списъка на най-богатите и известните, какъвто беше Дел Феърфакс, беше изцяло наш проблем.
А освен че бяхме станали свидетели на последните секунди от живота му, ние не знаехме нищо за него и трябваше да говорим с някого, който го познаваше. Потърсихме контакт с Принстън Уелс, който все още се намираше в хотела, беше се преместил в апартамента си на трийсет и деветия етаж.
- Питайте за всичко, с което мога да ви бъда полезен - каза той още щом ни отвори вратата на апартамента със зашеметяваща гледка към Сентръл Парк.
Беше сменил официалния костюм със спортен панталон в цвят каки и светлосива тениска. Не носеше нито обувки, нито чорапи.
Кметът ни беше запознала с Уелс по-рано вечерта. Ние му бяхме дали визитните си картички и той се беше пошегувал, че се надява никога да не му се налага да ги използва. А сега, само няколко часа по-късно, се намирахме във всекидневната му.
- Настанявайте се - каза той и се отправи към добре заредения мокър бар. - Напитки?
Отказахме, а той пусна няколко кубчета лед в чаша и си наля два пръста водка „Грей Гус“, след което отвори бутилка бяло вино и наля доволно количество от него във висока кристална чаша.
Отпи от водката, постави чашата с бялото вино на ниската масичка за кафе пред нас и попита:
- С какво разполагате до момента?
- Съжаляваме за загубата на приятеля ви - започнах аз, -но фактът, че той е единственият убит, сочи вероятност именно той да е бил главната цел на покушението.
- Това е лудост. Кой би искал да убие Дел? - отвърна Уелс.
- Точно затова сме тук с детектив Макдоналд, за да попитаме вас. Доколко добре го познавахте?
- С него бяхме най-добри приятели още от гимназията. В колежа бяхме съквартиранти. Преди двайсет години създадохме фондация „Сребърен куршум“ заедно с Арни Цимер и Нейтън Хърш. Двамата с Дел бяхме като братя.
- Той имаше ли врагове? Сещате ли се за някого, който е искал да го види мъртъв?
— По дяволите, това направо е нереално — отвърна той, доближи чашата до устните си и отпи. - Ще ми трябва още едно питие - заяви и се изправи.
Последното нещо, от което Принстън Уелс имаше нужда, беше още алкохол и бих му го казал, ако той беше някой редови гражданин, а аз бях редови полицай. Той обаче беше милионер, а аз бях специално обучен да работи с висшата класа детектив, независимо дали представителите й са къркани до козирката, или трезвени. Видях го как този път пропусна леда и заложи на чистата водка в двойно количество.
- Апартаментът ви е много хубав - отбеляза Кайли, премествайки фокуса от болезнената тема за убития му най-добър приятел.
- Благодаря - усмихна се Уелс. - Имам го вече три години. Гледката оттук е много впечатляваща, когато завали сняг. Тогава пускам камината, отварям си бутилка вино...
- Чух някой да споменава вино? - Кенда Уитхаус влезе в стаята с глава, увита в хавлиена кърпа, и донякъде облечена в мъжка официална риза.
- Вече налях - каза Уелс и й посочи чашата, която беше оставил на масичката.
Тя я взе, седна на дивана и дискретно подви крака под себе си.
- Кенда, това са детективи от нюйоркската полиция -представи ни той.
- Приятно ми е да се запознаем - отвърна тя. - Успяхте ли вече да го хванете?
- Работим по въпроса - казах аз.
- Беше ужасно. Точно като в някой филм на ужасите, само че беше истинско. Извадих късмет, че не умрях. Въпреки че беше достатъчно зле това, че бях покрита цялата с всички боклуци, които хвръкнаха във въздуха. Изглеждах като някоя от онези бездомнички, за които Принстън строи жилища. Наложи ми се три пъти да си измия косата, за да премахна онази ужасна миризма.
Уелс просто седеше до нея, отпи още една щедра глътка от водката си и се обърна така, че тялото му гледаше изцяло към нас двамата.
- Искате ли да знаете какво мисля аз, детективи? Мисля, че бомбата беше предназначена за кмета. Искам да кажа, тя напусна подиума само няколко секунди преди взрива. Това е единственото нещо, което звучи смислено. Винаги се намира някоя откачалка, която да има зъб на политиците, но на Дел Феърфакс? Него всички го обичаха. По дяволите, всички обичаха и четирима ни. Ние събираме дарения от милиони долари, осигуряваме храни, подслон и образование за тези хора, но това, което е по- важно, е, че им даваме смисъл за съществуване, надежда...