Сегура знаеше къде отива тя след работа. Жената следваше един и същи маршрут всеки ден, пет дни в седмицата, през последните трийсет и шест години - вървеше пеша пресечка и половина до спирката на метрото на Седемдесет и втора улица, оттам хващаше влака за центъра и слизаше на Западна сто петдесет и пета, после вървеше пеша още пресечка и половина до апартамента си на авеню „Сейнт Николас“.
Беше установил връзка с Карлота още в първия ден, в който стъпи в къщата на Принстън Уелс. Тя беше от Салвадор, а той от Гватемала. Двамата имаха почти еднакъв нюанс меднокафеникава кожа. Споделяха сходна култура и общо недоверие към богатите бели хора.
Спомни си, че веднъж я беше попитал защо не помоли майката на Принстън да накара шофьора на семейството да я прибира с колата у дома или поне да си хваща такси.
- Госпожа Уелс ми е предлагала - отвърна Карлота, - но аз благодаря и отказвам.
- И защо би отказала возене в лимузина? - попита той.
- Возенето в лимузина е чудесно - отговори му тя тогава, - но да слезеш от лимузина в моя квартал изобщо не е разумно. Когато се возиш с метрото, никой не те забелязва.
А Карлота определено не искаше да бъде забелязвана. Благодарение на семейство Уелс тя бе получила постоянно гражданство в САЩ, но съпругът й Милтън, двамата му братя и трима от братовчедите им нямаха този късмет.
Той продължи да я гледа, докато тя вървеше целенасочено към спирката на метрото. Когато вече наполовина беше слязла по стълбите, той излезе от сенките и я последва. Божичко, толкова много му се искаше да й се обади. Ако тя го видеше, щеше да го притегли в прегръдките си и да настоява да го отведе у дома, след което да му сготви голяма чиния пупусас.
Ех, само ако можеше... - помисли си той, докато се прокрадваше зад нея, след което я сграбчи откъм гърба, обви лявата си ръка около шията й и притисна главата й напред с дясната, прилагайки достатъчно натиск върху сънната й артерия, така че да прекъсне притока на кръв към мозъка й.
Тя се свлече на мига и той внимателно я остави да легне на земята. Отвори чантата й, извади ключовете и се върна обратно нагоре по стълбите. Тя щеше да се свести след няколко минути, да провери дамската си чанта и да въздъхне облекчено, когато види, че портмонето и парите й все още са там.
Щеше вече да се е прибрала у дома, когато осъзнае, че ключовете липсват, но нямаше да се обади на ченгетата, за да съобщи за нападението. Въпреки че можеше да представи Зелената си карта, Карлота никога не би поканила ла полисия в апартамента си. Криеше прекалено много семейни скелети без документи в гардероба си.
Сегура се върна обратно до дома на Уелс, набра цифрите 81175 на клавиатурата на охранителната система и отключи вратата. Още щом влезе вътре, чу трикратния сигнал на алармената система, която изискваше втори код за достъп, за да удостовери, че влезлият не е нарушител.
Това беше лесно. Сегура научи кода още преди години и беше сигурен, че никога няма да го сменят. Паролата беше 36454, което изписваше „Е-м-и-л-и“ на клавиатурата.
Емили Герсън Уелс беше прабабата на Уелс и нейното изключително чувство за дизайн и елегантност се усещаше във всеки ъгъл на имението. Портретът й, рисуван от известния художник Джон Сингър Сарджънт, висеше над камината в главната зала и за да не бъде никога забравено наследството й, нейното име трябваше да бъде изписвано всеки път, когато някой от наследниците й искаше да влезе в грандиозния дом, който тя бе оставила като наследство.
Сегура набра името на Емили и сигналът спря.
Някога бащата на Принстън си бе устроил импровизиран кабинет на втория етаж. Старецът беше починал преди няколко години, така че сега кабинетът вероятно принадлежеше на Принстън. Сегура се изкачи тихо по стълбите и притисна ухо към махагоновата врата. Чу тихия глас на Мери Джей Блайдж да долита отвътре.
Отвори вратата и пристъпи през прага. Принстън се беше излегнал на кожения диван с книга в ръка и напитка на малката масичка отстрани. Той вдигна поглед към призрака с бронзова кожа, изплувал от миналото му, и застина.
- Здравей, Принстън - поздрави го Сегура. - Виждам, че все така обичаш да четеш. Хубава ли е книгата?
- Здравей, Хералдо - отвърна Уелс. - Да, приятна е.
Сегура кимна.
- Жалко, че няма да живееш достатъчно, за да я довършиш.
68
- Искаш ли едно питие, преди да ме убиеш? - попита Уелс.
- Не, благодаря. Но ако искаш, може да довършиш своето.
Уелс седна на дивана и изпи чашата си на екс.
- Имаш ли нещо против да си сипя още едно преди дългото пътуване към вечността? - попита той и се изправи, отивайки към бара.