— Погледни, Андреас, замислено е съвсем правилно! — възкликна Леополд.
Шахтнер кимна.
— Само че какво ще правим с това съчинение, то е толкова трудно, че никой не ще се наеме да го свири.
— Татко, тъкмо затова е концерт — рече Волферл. — Трябва първо да се разучи, а после вече да се изпълни.
— А ти можеш ли да го изсвириш? — попита Шахтнер.
— Ето, слушайте. — Момченцето почна да свири, но свиреше неуверено и изведнъж спря, подразнено от неумението си да изрази онова, което желаеше. Татко обаче горещо целуна сина си, преди да го прати да обядва.
Леополд написа на съчинението на сина си: „Волфганг Моцарт“ и знаеше, че до края на живота си ще пази като зеницата на окото този концерт. Бог му бе пратил чудо, сега вече никой не ще оспорва това. И от самия него ще зависи талантът на сина му да не бъде пропилян на вятъра.
— Интересен опит — каза Шахтнер.
— Та той е още толкова малък!
— Е, какво, ще можеш ли да подготвиш децата за концерта?
— Ще направя всичко, което зависи от мен.
4
Минаха две седмици. Леополд чувствуваше, че е оползотворил времето. Разучи с децата един дует от Еберлич. Такъв дипломатичен жест, надяваше се той, непременно ще заслужи одобрението на негова светлост. За солово изпълнение Нанерл подготви соната от Скарлати — любимия композитор на архиепископа; Волферл имаше за задача да изпълни менует от Телеман — този композитор също се ползуваше с добра репутация. Ако извикат някое от децата на „бис“. Нанерл ще изсвири марш, а Волферл — скерцо; и едното, и другото са негови творби.
Ето че настъпи денят на концерта и Леополд се завълнува. Лесно е да се отдадеш на мечти в скромната си стая за музика, но нали в грамадния, пищен дворец децата му ще застанат пред взискателния поглед на хора, които смятат себе си за авторитети в областта на музиката. От друга страна, как ще дръзне да поведе децата за Виена, без да ги е показал никъде досега? Ако не излязат пред публика днес, ще бъде изпусната прекрасна възможност. „Не, трябва да се действува — разсъждаваше той, — каквото и да струва това!“
Леополд се втурна в дневната да провери всички ли са облечени подходящо за случая. На път за двореца той си повъзвърна предишната увереност. Като спряха на Резиденцплац, Леополд обяви:
— Това е един от най-големите площади в света. А самата резиденция е великолепен дворец сред най-добрите образци на италианската архитектура. Има сто осемдесет и пет стаи и ще бъдат построени още.
— Какво му е италианското? — попита Волферл.
— Стилът.
Волферл не разбра.
— Как да ти обясня, това е нещо като музикалните произведения, които свириш. Скарлати по стил се различава от Телеман.
— А! — Сега той отлично разбра.
— Да не забравите: отначало ще свирите на четири ръце.
— Аз свиря първата партия, а ти — втората — напомни Нанерл на Волферл.
— Зная. А после ти ще свириш Скарлати, пък аз — Телеман.
— В никакъв случай не изпълнявайте „бис“ — предупреди ги Леополд. — Само ако ви помоли за това негова светлост.
— Татко, а негова светлост почти като дядо боже ли е?
— Той самият е бог, глупавичкият ми! — насмешливо забеляза Нанерл. — Поне в Залцбург.
— Божи представител — поправи я Леополд, съмнявайки се дали са го разбрали децата. Вдигна очи към небето, молейки негласно бога всичко да мине благополучно. В лъчите на зимното слънце дворецът блестеше като сребърен. Леополд възприе това като знак на благослов от небето и се успокои. Залцбург беше прекрасен.
— А къде стои клавесинът? — попита Волферл.
— Навярно в Заседателната зала, там, където стават почти всички придворни концерти — отвърна Ана Мария. И си помисли с усмивка: колко са й скъпи те всички! Но веднага я обзе тъга — изведнъж и стана страшно, че Леополд е твърде настойчив и твърде много изисква от децата. Нанерл беше толкова слабичка, а Волферл — съвсем дребен и крехък за възрастта си. Ала не рече нищо. Ана Мария никога не казваше на Леополд нещо, което би могло да не му хареса. Дори ако го беше истина. Той трябва да бъде авторитет. Това бе важно за него.
Наредиха на Моцартови да почакат в Залата на карабинерите. Нанерл със свито сърце огледа необятната зала, нейните високи, сводести прозорци и стенописа по тавана.
— По-голяма е от всичките наши стаи заедно — рече тя.
— Да — потвърди Леополд, — дълга е към сто метра. — Той не можеше да разбере защо трябва да чакат тук. Залата на карабинерите не беше приемна за апартаментите на негова светлост, в нея обикновено стоеше личната му стража.
— Негова светлост още не е готов — съобщи му граф Арко. — Тази сутрин той се чувствуваше неразположен. Дори се готвехме да отложим концерта.