Децата завършиха програмата си и всички в очакване спряха очи на архиепископа. Той почна да ръкопляска и гостите последваха примера му. Негова светлост обаче не пожела децата да свирят „бис“.
Ана Мария целуна за награда Волферл. Нанерл каза:
— Той се държа лошо, не трябваше да играе с котката.
Еберлин похвали децата, изпълнили така добре неговия дует, но Леополд нищо не чуваше — той не сваляше очи от архиепископа. Тълпа угодници обкръжи мигом Шратенбах: благородници с пера и шпаги, свещеници с кадифени одежди, музиканти и други подобни, облечени по-просто.
Шахтнер изглеждаше доволен; Булингер беше непроницаем, съвсем като негова светлост; Баризани се подсмиваше; Лоли се пъчеше надменно.
Най-сетне Леополд успя да се добере до архиепископа.
— Вие ни оказахте голяма чест, ваша светлост — рече той. Сега вече Шратенбах не можеше да го пренебрегне.
— Учудващо е как това момче изобщо може да свири — каза той — има толкова мънички ръце.
— Волферл е най-способният ученик, който съм имал, ваша светлост.
— Трябва да си магьосник, за да го научиш да свири на толкова ранна възраст.
— Такава е волята божия, ваша светлост.
— Но и вашата заслуга тук, разбира се, е налице.
— Аз съм послушен раб божи, ваша светлост. Понякога ми се струва обаче, че господ разговаря с мен посредством това дете.
Архиепископ Шратенбах би предпочел учителят по цигулка да не говори с толкова благочестив тон, но от любопитство не го прекъсваше.
— Мога ли да помоля ваша светлост да ми разреши да представя децата си във Виена, за да покажем на виенчани на каква висота е музиката в Залцбург?
— Мислех, че готвите вашия син за двора ми.
Шахтнер, който внимателно следеше разговора, тихо каза:
— Простете, ваша светлост, но може би тези деца ще прославят Залцбург.
— Във Виена?
— Ваша светлост, вие благоволихте да кажете, че програмата е добре съставена, че е умно, дето децата са започнали с произведение на Еберлин, нашия капелмайстор.
— Да, децата свириха виртуозно, господин Шахтнер, макар че е непонятно как едно петгодишно момченце може така умело да се справя с клавишите.
— Мога ли да ги отведа във Виена, ваша светлост? — повтори Леополд.
— Моцарт, камерхерът ще ви съобщи моето мнение по този въпрос, когато намеря за необходимо.
Скоро всички бяха поканени на масата, сложена в самата Рицарска зала. Архиепископът, благородниците и духовенството седнаха начело, семейство Моцарт бе поставено в самия край, редом с прислугата и музикантите. Този дворцов обичай винаги дразнеше Леополд, а сега го подразни двойно. Никак не му се ядеше, при това и децата почнаха да се карат. Волферл поиска да играят с Нанерл на криеница, а тя отказа, заявявайки, че е вече голяма.
— Нанерл, аз не те обичам — отсече Волферл. — Най-много от всички обичам татко, и мама също, господин Шахтнер и дядо боже.
Леополд се любуваше на сина си — същински принц: поруменелите от вълнение бузи, гладката, чиста кожа, светлите руси къдрици, пълничките устни, високото чело. Той знаеше, че е смешно да се протестира срещу възприетите обичаи и все пак страстно му се искаше да спести на семейството си свойствената за аристократите проява на нетактичност и пренебрежение към хората. А на всичко отгоре, ето че се приближи този глупак Лоли и заяви на Леополд:
— Вашите деца би трябвало да заминат за Италия, Моцарт. Трябва да ги учи на клавесин някой италиански маестро.
Леополд не отвърна нищо на ниския дебел болончанин. Самата мисъл да повери някому обучението на децата си му се струваше непоносима. И кой да му каже това — един Лоли, който дирижира така лошо, че заслужава да го обесиш. Леополд можеше да изтъкне ред причини за своята неприязън към заместник капелмайстора.
Същата вечер Леополд сам сложи Волферл да спи. С това той допусна изключение: детето трябва да се възнагради за хубавото изпълнение, каза той на Ана Мария. Настани Волферл на един стол, за да му облече фланелената нощница, и го попита:
— Харесва ли ти да свириш пред архиепископа?
— Горе-долу. Той е ужасно стар, нали, татко?
— Стар ли?
— Повечето време сякаш беше задрямал. И много часовници ли има? Докато свирех, все гледаше в часовника.