Възбуден и горд, малчуганът обяви, че може да свири и партията на първата цигулка. Обаче скоро направи няколко грешки и спря, отегчен от собственото си скрибуцане, непоносимо за добрия му слух, сетне каза:
— Всичко това е от цигулката. Трябва ми друга, татко.
— Прав си — съгласи се Леополд. — Още утре ще получиш друга цигулка, по-добра. — После накара детето да се сбогува и го прати да спи.
Но Волферл дълго не можа да заспи. Легнал в тъмнината с отворени очи, той непрестанно изпълняваше триото в ума си. Помнеше почти всяка нота, защо тогава беше свирил фалшиво? Съвсем естествено татко го прати да спи. И все пак татко, изглежда, е доволен, иначе нямаше да бъде толкова нежен. Странно.
Булингер също бе смутен. И за да скрие това, каза със съвсем категоричен тон:
— Признай. Леополд, че си му давал уроци!
— Кълна се, че не.
— Как тогава се е научил да свири?
— Навярно, като ме е наблюдавал как свиря. И после аз често му разрешавам да присъствува, когато давам уроци. — Леополд сам бе поразен не по-малко от Булингер.
Венцел не чу никаква преценка за своята творба и предложи да изсвирят останалите триа, което и направиха. Едва когато Тереза поднесе кафето и кейка, Леополд рече:
— Венцел, твоите триа са приятни както за слушане, така и за изпълнение.
Премълча, че според него са лишени от съдържание. Мисълта му през цялото време се връщаше към Волферл. Може ли да се довери на приятелите си? Може ли да им разкрие съкровените си чувства? Нали безкористните приятели са толкова редки, колкото чудесата на света.
Докато останалите обсъждаха достойнствата на Венцеловата музика. Леополд, дълбоко трогнат от сина си, понеже цигулката беше любимият му инструмент, разглеждаше внимателно приятелите си.
По общественото си положение Булингер стоеше над всички. Той се грижеше за духовното образование на семейството на камерхера и имаше пряк достъп до негова светлост. Свещеникът бе нисък, но здрав и на пълното му румено лице често се появяваше високомерно изражение. Обаче с тези, които успяваха да го предразположат. Булингер биваше много дружелюбен, а освен това Леополд знаеше, че Булингер обича хубавата музика.
Шахтнер също беше сред онези, в които се вслушваше архиепископът.
Най-малка тежест за Леополд имаше Венцел Хебелт. Прегърбеният дребен Венцел не се ползуваше с влияние в двореца. Очевидно от стеснителност той постоянно се мъчеше да угоди на всички, което го правеше да изглежда смешен. И все пак Венцел притежаваше едно достойнство: неотдавна се бе появил в Залцбург и беше твърде млад и скромен, за да съперничи на Леополд.
Приятелят, когото Леополд не разбираше, бе Хагенауер негов хазаин и собственик на най-голямата бакалница в Залцбург. Хагенауер твореше малко и съвсем лаконично, обаче кръглото му, месесто лице неизменно изразяваше спокойствие и благодушие. Леополд никога не бе виждал Хагенауер ядосан или разгневен и, което е най-странно, той се отнасяше към него с уважение, не като другите търговци, за които музикантите бяха чисто и просто скитници. „Но какво изпитва той всъщност?“ питаше се Леополд. Човек не може да бъде все в добро настроение. Това противоречи на самата човешка натура.
Булингер стана, за да се сбогува, без да каже нито дума повече за изпълнението на Волферл, и сега Леополд не се сдържа:
— Все още ли смяташ, че е неразумно да се стремя момчето да изнесе концерт във Виена?
— Не че е неразумно отвърна Булингер, — но едва ли е целесъобразно.
— Децата несъмнено ще направят впечатление — каза Шахтнер. Ти нали видя как леко е овладяло момчето цигулката?
— Наистина — съгласи се Булингер, — ако такава е волята божия.
— Волята божия! — възкликна Леополд. — Нима само от нея зависи всичко?
Булингер би шокиран, останалите се изумиха и Леополд разбра, че занапред не бива да губи контрол над себе си.
И тогава отново заговори сдържано, но с убеждение:
— Скъпи Булингер, нито един разумен човек, нито един добър християнин няма да почне да отрича, че всичко на света се извършва по волята божия. Но нима трябва да действувам слепешката, да проявявам лекомислие, да не правя планове за бъдещето, а просто да чакам подарък от небето? Сам всевишният би сметнал това за неразумно.
Булингер не отговори нищо, ала поне не се възмути.
— Значи аз трябва да се грижа за бъдещето на децата си, иначе те няма да имат никакво бъдеще.
— Съгласен съм обади се Булингер. — Но това ще създаде известни трудности.
Леополд сви рамене. Трудностите се раждат заедно с човека.
Булингер рече:
— Говори се, че младият Михаел Хайдн идва при нас от Виена. А също и това, че негова светлост го тревожи въпросът за нов капелмайстор предвид здравословното състояние на Еберлин. Ако теб те няма в Залцбург, когато дойде време да се прави изборът, едва ли въпросът ще се реши в твоя полза.
„Основателна забележка“ помисли си Леополд. При това Михаел Хайдн, макар много по-млад от него, представляваше съперник несравнимо по-сериозен, отколкото Лоли. Същевременно бащата съзнаваше, че Волферл е способен да достигне висоти, недостъпни за самия него. И пътят към тези висоти минаваше през Виена. Волферл притежаваше талант, който трябва да се утвърди, каквито и жертви да струва това. Леополд попита Булингер:
— А какви са другите трудности?
— За да получиш отпуск, трябва да си намериш заместник.
— Затова ли архиепископът бави решението си?
Булингер не отговори, но по лицето му личеше, че причината навярно се крие в това.
Леополд се смути. Кой ще пожелае да го замести? Постът му нямаше никаква стойност за един честолюбив музикант. Като видя отчаянието на Леополд, Венцел каза:
— Как мислите, ако предложа да замествам господин Моцарт, ще се съгласи ли негова светлост да му даде отпуск?
— Възможно е — отвърна Булингер.
Но тук Леополд бе обзет от съмнения. Ще бъде ли изгодно Венцел да го замества? Като цигулар той не му е равен, това може да възбуди недоволство у негова светлост, което ще е само от полза за Леополд, издигайки го в очите на архиепископа.
— Много мило от твоя страна, Венцел — рече той.
— Смятам го за чест.
— Боя се само, че няма да се справиш с всичките ми задължения.
— Ако потрябва, аз ще помагам — каза Шахтнер.
— Но това още не е всичко — забеляза Булингер. — Пътуването до Виена с две малки деца ще струва доста пари. Имате ли достатъчно средства, Леополд?
Леополд мълчеше. Унизителен въпрос, а той не желаеше да го унижават, но все пак свещеникът бе прав. Рискът е голям. Ако децата не завоюват успех, той ще се окаже разорен.
— Аз ще дам пари на Моцартови — рече Хагенауер.
— Пътуването може да излезе много по-скъпо, отколкото си представяме — напомни Булингер.
— Зная каза Хагенауер, — но не това е най-важното. Ще се съгласиш ли да ходатайстваш пред негова светлост за нашия приятел, ако останалото бъде уредено?
— В случай, че господин Моцарт сам желае това.
Леополд се мъчеше да отгатне какви услуги ще поискат те в замяна и все пак бе трогнат от предложението на Хагенауер, защото хората най-вече не обичат да дават пари.
— Стига да е удобно — каза той. — Струва ми се, един тактичен разговор с архиепископа би могъл много да помогне.
Булингер се усмихна. Пред мисления му взор се появи Волферл, само че не като обикновено дете от плът и кръв, а като някакъв дух, комуто съдбата е отредила да се прояви в музиката и когото тайнствени сили неизбежно влекат към целта. Той се почувствува едно цяло с останалите, макар че не можеше да го покаже, защото не искаше да се приравнява с тях.
— Ще се обърна към негова светлост чрез граф Арко — рече Булингер.
Абатът се смути, когато Леополд започна горещо да му благодари и да прегръща всички. Булингер се съмняваше отговаря ли пътуването до Виена на божията воля, но реши да направи всичко, каквото зависи от него.
— Навярно това няма да стане отведнъж — добави Булингер. — Негова светлост ще ни съобщи своето решение.
Ана Мария благодари на гостите за посещението. Когато си отидоха, тя отново притихна. Леополд смяташе, че е удържал голяма победа, а нея я мъчеха съмнения. „За него децата са път към славата — мислеше Ана Мария, — но щом нещо тревожи Волферл, момченцето тича при нея, в нейните прегръдки. Да се отиде до Виена е трудна работа, а тук, в Залцбург, те са заобиколени от приятели.“
— Тъжно ли ти е, Ана Мария? — ненадейно попита Леополд.
— Волферл е още съвсем мъничък. А до Виена е толкова далеч. Сам неведнъж си казвал, че това е опасно и трудно пътешествие.
Леополд се намръщи. И двамата замълчаха. После той обяви:
— Трябва да уча децата на френски. Той е на мода във Виена.
Ана Мария кимна, обаче страховете й никак не се разсеяха. Искаше й се да протестира, но знаеше, че само ще разсърди Леополд. Дълбоко в душата си не можеше да се съгласи с него и молеше бога лошите й предчувствия да не се сбъднат.