И друго — измори го пътуването по реката. Татко красноречиво бе възхвалявал красотите на Дунава, а всъщност Дунав се оказа мръсна река с противен кафяв цвят, буйна, развълнувана и страшна. Обикновено ако Волферл изпитваше страх от нещо, търсеше утеха в любимата си музика, но гемията така се люлееше, че татко не позволи да се разопакова ни един от инструментите, опасявайки се да не пострадат, и се наложи да минат без музика три безкрайно дълги дни.
Една ударила в борда на гемията голяма вълна отхвърли Волферл към парапета, той едва не изхвръкна в реката и болезнено нарани дясната си ръка. Очите му се изпълниха със сълзи, но той не заплака, за да не разсърди татко.
Татко и без това беше разстроен. Нанерл, изплашена от яростния вой на вятъра, задухал от зори, повърна, а лицето на мама бе бледно и тя все си повтаряше:
— Никога не знаеш какво може да ти се случи на път.
Волферл чувствуваше, че татко едва се сдържа. Но бащата само каза:
— Умий децата, Ана Мария. Мисля, че поне Волферл не е изгубил апетита си.
Волферл много искаше да попита: „Колко път имаме още до Виена, татко?“, но не се реши.
Мама провери дали е облечен топло и каза на татко:
— Волферл кашля цялата нощ. Даваш ли си сметка, че той съвсем не е толкова здрав, колкото изглежда?
Татко рече троснато:
— За много неща си давам сметка. Слава богу, никой от нас не се е удавил.
В този миг, сякаш за да докаже обратното, някой падна през борда. От вълнение Волферл забрави за морската болест. Моряците измъкнаха нещастника от бушуващата ледена вода, но се оказа, че вече е мъртъв. За пръв път Волферл виждаше смъртта и не знаеше как да я възприеме. Той бе пълен с живот и енергия, а този клетник дори не можеше да диша. Мама плачеше. Татко се мръщеше. „Смъртта навярно е нещо отвратително, жестоко и зло — мислеше си Волферл, — но защо тогава хората й се поддават?“ Изведнъж той също заплака, без сам да знае причината.
На следния ден, когато спряха на Ибс, за да могат пътниците да се поразтъпчат и отпочинат след бурното плаване, той се почувствува значително по-добре.
Татко ги поведе към близката черква, за да благодарят на бога, че ги е спасил по време на бурята. Татко беше разтревожен много повече, отколкото изглеждаше, но Волферл забрави за всичко, веднага щом видя органа.
Още преди, в Залцбург, той бе виждал и слушал органи, но нито един от тях не можеше да се сравни по великолепие с този. Органът беше огромен, издигаше се много високо и господствуваше оттам като някакъв бог. На Волферл му се искаше да докосне някоя от безбройните златни и сребърни тръби, които като плътна ограда се издигаха нагоре по черковната стена.
— Това е един от най-прочутите органи в света — каза татко. И веднага щом свършиха да се молят. Волферл се настани до огромния инструмент и помоли татко да му покаже как се свири на него.
Татко обясняваше, а Волферл внимателно слушаше. Татко мислеше, че момченцето няма да се справи, но не минаха повече от няколко минути и Волферл вече свиреше, при това съвсем прилично.
Той свиреше и му се струваше, че постига някаква победа. Преодоляваше страха, изпитван по време на плаването. Знаеше, че тази победа никой не ще успее да му отнеме, дори смъртта. Плениха го Диапазонът и тембровото богатство на този орган. Толкова плътно звучаха някои тонове, че на Волферл му се струваше, сякаш чува гласа на самия бог. А когато звуците почнаха да се засилват и крепнат, сърцето на момчето се разтуптя. То почувствува прилив на невиждана енергия. Наобиколиха го монаси, които живееха в манастира при черквата, но Волферл не им обърна никакво внимание. Те си шепнеха: „Чудо! Истинско чудо!“ Органът така точно откликваше на всяко негово докосване. Волферл обикна инструмента с цялата си душа.
На следното утро достигнаха предградията на Виена. Служащият в митницата, комуто омръзна да гледа как татко грижливо разопакова инструментите, почна грубо да дърпа кутиите и страшно разгневи Волферл. Това беше светотатство. Чиновникът се отнасяше с цигулката му като с някаква цепеница.
Волферл извика:
— Не пипайте! Това е мое!
Ниският набит митничар на средна възраст не повярва на момчето.
— Да. Това е моята цигулка.
— И ти, разбира се, свириш на нея като виртуоз?
Волферл измъкна цигулката от неловките ръце на чиновника и засвири.
„Невероятно — мислеше чиновникът, — това хлапе е наистина виртуоз.“ И той свиреше малко на цигулка, но хлапето бе далеч по-добро от него. Като реши да блесне с познанията си, чиновникът попита: