— Харесва ли ти Виена, Волферл? — попита татко и нежно го помилва.
— Много!
На входа на странноприемница „Белият вол“ някакъв човек предложи на Леополд:
— Купете си чудотворната реликва! Парченце от кръста на свети Стефан! Само за десет крайцера.
Леополд се смая — нима този нахалник го взема за някакъв прост селяндур?
— Глупави суеверия! — отсече с негодувание той.
Обаче търговецът не се обезсърчи. Той не искаше да изпусне добре облечения господин, опита да му натика в ръцете „Списък на перукерите, шивачите и модните магазини“ и когато той прояви интерес, му предложи и „Подробен и изчерпателен списък на виенските аристократи“, който Леополд купи едва когато търговецът намали цената от двадесет на десет крайцера.
По-късно обаче Леополд се възмути от дръзкия търговец. Списъкът се оказа не по-добър от собствения му списък — дал си бе парите на вятъра. При това семейството се настани съвсем не така, както той очакваше. Квартирата в „Белият вол“ бе ангажирал за тях един приятел от Залцбург, който уверяваше Леополд, че „Белият вол“ е прилична странноприемница, макар да не е скъпа, и при това се намира близо до дворците на влиятелните люде, на чието покровителство може да се разчита. Но тя се оказа само с едно помещение. И в нея нямаше място за малкия преносим клавесин.
Стаята трябваше да се раздели на две половини. Тя се осветяваше оскъдно и беше така студена, че водата в легена замръзваше, а и с тоалетните удобства положението не беше кой знае колко блестящо. Децата взеха да се шегуват по този повод и Ана Мария се присъедини, но Леополд каза, че в случая нямало нищо смешно. Той трябваше да легне в едно легло с Волферл в едната половина от стаята, а Ана Мария и Нанерл се настаниха в другата, на второто легло.
Леополд почти не мигна. Цяла нощ Волферл го блъскал в ребрата, оплака се той на Ана Мария, но това не беше единствената причина за безсънието му. Досега не бе получил вест нито от граф Шлик, нито от граф Херберщайн. Наистина никога не бе разчитал кой знае колко на нечия помощ, обаче подобна обстановка му действуваше потискащо. А за преместване другаде не можеше да става и дума. Бе дал на всички този адрес. Не го ли наказва бог за това, че се опита Да промени съдбата си? При това и времето се случи отвратително, а бе едва началото на октомври. От пристигането им във Виена дъждът не бе спрял нито за миг. На Леополд просто не му се вярваше, че слънцето някога ще се покаже отново.
Когато научи, че императрицата и ерцхерцог Леополд възнамеряват да посетят премиерата на новата опера, Леополд Моцарт реши да използува случая. Така или иначе трябваше да получи аудиенция от императрицата, но веднага си помисли, че опитът да привлече вниманието й може да се прецени като оскърбление на короната. Плати един дукат, което значително надхвърляше обикновената стойност на билетите, и получи място недалеч от императорската ложа.
Императрицата не се появи, Леополд бе много разочарован. Наложи му се да съсредоточи вниманието си върху операта на Глук „Орфей и Евредика“5. Отпърво слушаше скептично, но лека-полека музиката го завладя, което бе известна утеха — поне не си е изгубил напразно времето; музиката не бе лишена от лиризъм. „Волферл непременно трябва да чуе тази опера“ — реши Леополд.
Когато операта свърши и Глук, който дирижираше това представление, се надигна иззад клавесина и застана прав, за да приеме овациите на публиката, Леополд дочу как ерцхерцогът каза на своя адютант:
— Говори се, че във Виена е пристигнало някакво момченце, което свирело на клавир6 като възрастен.
Леополд побърза да се прибере в странноприемницата и зачака височайша покана.
Ала покана не последва и за да се поразтуши, той заведе Волферл на „Орфей и Евредика“. Този път не дирижираше Глук, а някой друг; оказа се, че императрицата вече е удостоила с присъствието си операта. Волферл седеше замислен и притихнал.
Това бе първата опера, която слушаше, и тя го хвърли в недоумение. Татко казваше, че в операта имало много действия, а на сцената не ставаше почти нищо: Пеенето обаче се оказа прекрасно. Диапазонът на гласовете бе много широк. Волферл дори не си беше представял, че човек може да взема толкова високи тонове. И после певците никак не пееха фалшиво. В Залцбург такова нещо бе рядкост, дори по време на служба в присъствието на архиепископа. Волферл не разбра същността на операта „Орфей и Евредика“. В нея е показана победата на любовта над смъртта, каза му татко, но за Волферл това беше непонятно. Татко поясни, че Орфей и Евредика всъщност били само духове.