— Свети духове ли? — попита Волферл.
Татко се усмихна, но не отговори нищо. Започваше второто действие и той искаше Волферл да не пропусне нито един такт. Музиката на Глук на места изглеждаше на Волферл твърде бавна, тя като че застиваше на едно място, но никога преди той не бе слушал толкова мелодични и нежни звуци. Беше като омагьосан. Операта свърши, а Волферл продължаваше да седи на мястото си, макар татко да каза, че във фоайето се продават сладкиши.
Когато татко слагаше Волферл да спи — мама и Нанерл вече спяха в своята половина, — момчето попита:
— А аз ще мога ли някога да напиша опера?
— Навярно.
— Скоро ли?
— Когато се подготвиш. — Глук беше към петдесетте.
— Знаеш ли какво, татко?
— Какво? — Волферл изглеждаше необикновено замислен.
— В операта думите сякаш си пеят една на друга! — Момчето говореше така, като че правеше откритието си за татко. — Едни думи прозвучават красиво, а други им отвръщат още по-красиво, после трети питат, а четвърти им изпяват отговора и после всички дружно ликуват.
От възбудения глас на Волферл се събудиха Нанерл и мама. И дойдоха от тяхната половина да разберат какво е развълнувало Волферл толкова много.
Волферл изпя думите, които му хрумнаха в момента:
— А сега, татко, ти ми отговаряй с думи.
Но преди татко да съобрази какво иска от него синът, Волферл с нисък глас като татко изпя реплика за него, после запя с женски глас:
— Това е мама. — Сетне пък с тънък като на момиченце: — Това е Нанерл. Моля ти се, татко, хайде утре да напишем опера и да я изпеем. Аз мога да пея за три гласа, а вие ще си пеете с вашите. Ще я наречем „Виенска опера“. — Той почна напрегнато да се вслушва в мелодиите, които звучаха в главата му.
— Е, стига толкова мечти! — строго рече татко, но не можа да се въздържи да не попита: — А колко инструменти ще включиш в това произведение с думи?
Волферл назова броя на инструментите, които възнамеряваше да използува. Те бяха точно толкова, колкото бе използувал Глук. „Момчето не само притежава интуиция, но е и наблюдателно — помисли си Леополд, — тъкмо онова, което е нужно на един композитор.“
Волферл попита:
— Татко, а защо с мама не сте направили така, че да се родя във Виена? Нали сте знаели, че това би ми харесало?
— Бог решава къде да се родиш — намеси се Нанерл.
А мама добави:
— Хайде, вече е късно. Време е всички да спим.
— Да — потвърди татко. — Иначе току-виж си се разболял.
— Татко, защо не съм се родил във Виена? — настояваше Волферл.
— Защото твоят дом е в Залцбург — строго отговори татко. — Някога и там ще слушаш опера. А сега лягай да спиш. Не бива да се Уморяваш — ами ако получим ненадейно покана да свирим в двореца?
Възбуден от представлението, Волферл почти не спа тази нощ. В паметта му постоянно възникваха мелодии от операта и той беше горд от себе си. Призори знаеше няколко арии от Глук наизуст.
8
На следния ден децата получиха покана да изнесат концерт. Поканата изхождаше не от императорското семейство, както очакваше Леополд, а от граф Колалто. Леополд се учуди, — не притежаваше препоръчително писмо за това семейство. Пък и се боеше малко от предстоящото изпълнение, защото децата не се бяха упражнявали от момента, в който пристигнаха във Виена. Въпреки всичко той прие поканата веднага: граф Колалто беше един от най-влиятелните благородници в страната.
Когато излязоха на площада, където се намираше палатът на Колалто, Леополд видя прочутата Дворцова църква, построена от йезуитите и една от най-старите във Виена.
— Сега се молете на бога — прошепна той на близките си, защото от хората помощ не може да се чака.
Ана Мария реши, че мъжът й твърде много си отпуска езика. По великолепната мраморна стълба един лакей ги поведе към стаята за музика, почти толкова просторна, колкото Рицарската зала. На Ана Мария много й харесаха високия таван и кристалните канделабри.
Някакъв слаб, изискано облечен човек, застанал до клавесина, им се представи:
— Господин Моцарт, аз съм граф Палфи, приятел на стопанина на дома, граф Колалто. На път за Виена се отбих при граф Шлик и той ме склони да поостана, за да чуя изпълнението на вашите деца.
Леополд забеляза, че младият аристократ носи алансонски7 дантелени маншети, а брилянтовите токи на обувките навярно струваха цяло състояние. Помисли си дали не се е изсилил твърде и отново го обхвана страх.
7
От Алансон — град в Северозападна Франция, известен със старата си църква „Нотр Дам“ и производството на дантели. — Б.пр.