— Вашите деца ме очароваха, господин капелмайстор — продължи граф Палфи. — Казвам на всички, че трябва да ги чуят.
— Много сте великодушен, ваше сиятелство — отвърна Леополд с нисък поклон.
— Съвсем не. Граф Шлик и граф Херберщайн споделят моето мнение.
Той представи Моцартови на гостите, които влизаха в музикалния салон.
Леополд бе чувал да се споменават доста често имената, назовани от графа: граф Колалто, приближен на императрицата: граф и графиня Тун, принадлежащи към един от най-знатните родове в империята: баронеса Гуденус, известна с покровителството си над музикантите: и граф Хогек, канцлер на Бохемия.
— Моцарт, граф Палфи твърди, че децата ви свирят като възрастни — каза граф Колалто, — но аз смятам, че преувеличава.
И преди Моцарт да успее да отговори, той даде знак на децата да започнат.
Като първи номер те изпълниха един дует, избран от Леополд дуетът беше лек и същевременно много приятен. После децата изпълниха соловите си номера. Нанерл свири с голяма изразителност, но истински завладя общото внимание Волферл.
Баронеса Гуденус го целуна и той изтри с ръка бузата си. Баронесата не му хареса. Бъбреше, докато той свиреше.
Леополд реши, че висшето общество е оскърбено от грубата постъпка на сина му, но графиня Тун каза:
— Господин Моцарт, синът ви свири дори по-добре, отколкото ми описа нашият братовчед, пасаулският епископ. Надявам се, че ще имаме удоволствието още веднъж да послушаме вашите деца.
— С най-голяма радост, графиньо.
— Ще уредим това. Трябва само да изберете удобен за вас ден.
— Колко голямо е вашето момченце, Моцарт? На десет години ли е? — попита граф Колалто.
Леополд се възмути, но отвърна любезно:
— На шест, ваше сиятелство. Само на шест.
— Невероятно!
— Датата на раждането му, ваше сиятелство, е регистрирана в Залцбург.
Графиня Тун помоли Волферл да седне до нея на клавесина и да й покаже как е успял да постигне такова леко туше8 при изпълнение на сонатата от Телеман.
— И аз свиря на клавесин, но съвсем не така добре, както вие — рече тя, сякаш се оправдаваше. Отнасяше се с него като с възрастен. Имаше чудесен, мелодичен глас и беше млада и хубавичка.
Волферл не чу как граф Колалто обясняваше някому, сякаш за да оправдае поведението й:
— Вилхелмине наскоро се омъжи. Съвсем млада е, само на осемнадесет години.
Но в този момент графинята отново заговори с Волферл и напълно завладя вниманието му.
— Волфганг, мелодията на дуета е очарователна. Трогна ме до сълзи. Не помня да съм я чувала досега.
— Написал я е Доменико Скарлати, синът на Алесандро Скарлати Много мелодичен дует.
— Ще ми го изсвирите ли още веднъж, когато дойдете у нас?
— Да, да, непременно, стига да разреши татко.
— Ще разреши, разбира се. Благодаря ви, Волфганг, за прекрасния концерт.
— И аз ви благодаря, графиньо. — Волферл бе готов да изсвири всичко, което пожелаеше тя, толкова му беше симпатична. Да беше по-голям, непременно щеше да се ожени за нея.
Леополд очакваше, че след концерта ще последва оживен разговор за музиката, но граф Колалто вече правеше саркастични забележки за това, че англичаните отнемат на французите колониите им в Америка, макар Франция да е съюзник на Австрия.
Леополд тъкмо се готвеше да се намеси в разговора и да запита не заплашват ли Виена прусаците — в разкошната музикална зала това изглеждаше малко вероятно, — когато лакеят го уведоми, че семейство Моцарт трябва да си тръгва. Никой от гостите още не се готвеше да си върви, но Леополд с нищо не издаде обидата си. Сетне чувството му на огорчение се посмекчи, когато лакеят му връчи фини дантелени кърпички за госпожа Моцарт, великолепно ветрило за малката госпожица, сребърен часовник за момчето и двадесет гулдена за самия него.
Концертът в двореца на Колалто направи впечатление на собственика на странноприемница „Белият вол“. Обикновено Ото Хайнц се отнасяше към гостите си пренебрежително, но графът беше един от най-влиятелните аристократи в империята. Набитият червендалест стопанин предостави на Моцартови по-просторна и удобна квартира и почна да назовава Леополд „негово превъзходителство господин капелмайсторът Моцарт“, от което Волферл го напушваше смях. Той шеговито наричаше сестра си „нейно кралско могъщество госпожица фон Анерл“, а себе си „негова кралска справедливост господин фон Оцарт“ и Леополд не мъмреше сина си — поради това, че няколко лена след концерта у Колалто децата получиха покана да свирят пред императрицата в Шьонбрун.
Леополд писа на Булингер за височайшата милост и го помоли да отслужи в Залцбург четири литургии — по една за всеки от семейството. После се зае с тоалета на Волферл, уверен, че синът му е този, който най-вероятно ще привлече към себе си благосклонно внимание.