Леополд му сложи дантелени маншети, обувки с токи от имитация на сребро, напудрена перука и му закачи нож, украсен със скъпоценни камъни, като на всички придворни, след което Волферл се превърна в мъничък граф Палфи.
В деня на концерта Леополд нае карета, запрегната с четири коня, с кочияш и форейтор9, макар това да струваше доста пари. Децата обаче изпаднаха във възторг от този разкош и се облегнаха на синята тапицерия, сякаш това бе за тях най-обикновено нещо. Ана Мария, примирила се в душата си с разточителството на своя мъж, също се радваше. Минаха по тесните, криви улици в центъра на града, продължиха по Мариахилфещрасе и се озоваха вън от Виена. Всички бяха радостно възбудени.
Пътуването се оказа много приятно и на Волферл му се искаше то да продължи колкото може по-дълго. Но ето пред тях се показа грамадният корпус на Шьонбрун и като видя необикновените му размери, момченцето ахна. Паркът пред двореца беше огромен, а самият дворец още по-голям. Волферл бе смаян от това и възкликна:
— О, колко е грамаден!
— Това е най-големият дворец на света, по-голям от Версай — каза татко. — Две хиляди декара. По-голям от доста градове.
— По-голям и от Залцбург ли?
Татко не отговори. Съзерцаваше задълбочен окръжаващото ги великолепие.
С наближаването на Шьонбрун растеше и почудата на Волфер Дворецът на граф Колалто изглеждаше нищожен в сравнение с резиденцията на Мария Терезия. Минаха през една порта от ковано желязо, покрай два високи обелиска, увенчани с позлатени императорски орли. Колкото наближаваха Шьонбрун, толкова по-грамаден ставаше той. Но отблизо дворецът се оказа мръсножълт, а не ослепително бял, както отдалеч. И това поразочарова Волферл. Въпреки всичко обаче той бе развълнуван.
— Татко, Шьонбрун е много по-голям от резиденцията! — каза той.
— Говори се, че в него има хиляда четиристотин четиридесет и една стаи, а се готвели да пристрояват и още.
— Но за какво са й на императрицата толкова стаи?
— Тя е избрана от бога да брани своя народ и своята империя.
„Интересно дали и бог на небето има също такива дворци“ — помисли си Волферл. Стана му тъжно. Пред този огромен дворец той се почувствува съвсем мъничък. Дворецът беше твърде грандиозен за някакъв клавесин. А отгоре на всичко татко почна да дава последните си наставления на децата и Волферл съвсем оклюма.
— Запомнете — говореше татко — не бива да се обръщате към нейно императорско величество или към членовете на императорското семейство, докато те сами не заговорят с вас.
Наредиха им да влязат от задния вход. Един иконом съобщи на Леополд:
— Чакат ви в Огледалната зала и без да каже нещо повече, ги поведе натам. „Е какво — помисли си Леополд, — от една страна, ни пускат като прислуга, през задния вход, от друга, ни приемат в любимата зала на Мария Терезия.“
Като следваше високомерния иконом през множество разкошни зали в стил рококо. Леополд неволно се възхищаваше от пищното им великолепие. Канделабрите с изящна изработка, позлатените гипсови тавани, богато украсените печки, шест метра високи, паркетните подове, така чисти, че просто да ги лизнеш. Всичко изглеждаше още по-разкошно, отколкото си го бе представял. „Не, мечтата ми е неосъществима — казваше си Леополд, — смешно е да се мисли, че хора, заобиколени от такова великолепие, може да се учудват на нещо. Те ще стъпчат на прах честолюбивите ми стремежи.“
През това време икономът ги въведе в Огледалната зала, а когато Леополд видя императрицата и императора, заобиколени от ерцхерцози и ерцхерцогини, му се стори, че се наговарят против него.
Мария Терезия и съпругът й Франц седяха в средата на залата, останалите стояха прави. Леополд се поклони колкото можеше по-ниско и като обгърна с поглед огромното помещение, се усъмни дали някой ще чуе изпълнението на децата — толкова малък изглеждаше тук клавесинът. „И все пак — помисли си той, — къде другаде, ако не тук, трябва да се изпълняват Телеман и Скарлати?“ Огледалната зала беше по-голяма дори от Рицарската и в нея имаше седем великолепни огледала, високи от пода до тавана, каквито Леополд за пръв път виждаше. Стените бяха в пастелен златистобял тон, имаше и два чудесни канделабъра. Леополд се надяваше, че децата се вълнуват по-малко от него.
Волферл и Нанерл направиха реверанс пред императрицата и тя, като се обърна към Леополд, каза: