— А на вас, ваше величество? — попита Волфганг. — На вас операта хареса ли ви?
— Продължаваме да я смятаме за фриволна. Но навярно точно това допада на публиката.
Волфганг не отговори.
— Живеем в трудно, неспокойно време. Бихме искали да видим на сцената на Бургтеатер нова опера, още по-забавна от „Фигаро“. Смятаме се задължени да доставим на поданиците си приятно развлечение. „Да отвлечем вниманието им от революцията, избухнала във Франция — мислеше си той, — и от въпроса за разходите по войната с Турция.“ — Обаче, синьор поете, в операта не трябва да има критика на обществените порядки, както във „Фигаро“.
— Ваше величество, аз ги изхвърлих всичките! — възкликна да Понте.
— И позволихте Фигаро да надхитри графа. Този път бихме искали да получим от вас нещо оригинално. Сюжет, който да бъде винаги уместен. Ако операта се хареса, всеки от вас ще получи по двеста дуката вместо обичайните сто.
Това представляваше годишната заплата на един придворен композитор. Волфганг възкликна:
— Ваше величество, готов съм да пиша за вас такава опера всеки сезон!
— Нека първо видим какво ще излезе от тази поръчка. Доколкото ни е известно, синьор поетът вече е намерил сюжет. Да се надяваме, че е действително оригинален, както той ни уверява.
Да Понте със самоуверен вид започна да излага сюжета си и Волфганг разбра, че го е заимствувал отнякъде. Либретистът продължи да разказва, смятайки навярно, че няма място за никакви съмнения — Волфганг непременно ще одобри сюжета. А и как можеше да се откаже той от такава възможност? Волфганг внимателно слушаше.
— Дон Алфонсо, вече човек на възраст, твърди, че верни жени изобщо не съществуват — говореше да Понте; — възразяват му двама негови млади приятели, офицерите Гулиелмо и Ферандо, които не се съмняват, че годениците им, сестрите Фиордилиджи и Дорабела, са им предани до гроб. Тогава дон Алфонсо предлага на смелите си приятели неаполитанци облог: ако в продължение на едно денонощие изпълняват точно всичко, което той им нареди, ще успее да докаже, че годениците им са измамнички. Младите офицери приемат облога. За да проверят годениците си, те дават вид, че заминават на война, а после се връщат, предрешени като албанци. Хубавите млади мъже, за които никой не може да предположи, че са Гулиелмо и Ферандо, почват да ухажват сестрите и бързо спечелват сърцата им. После Гулиелмо и Ферандо възвръщат истинския си вид и изобличават годениците си в измяна. Но накрая всичко се изяснява и настъпва помирение.
Волфганг беше чувал тази история и преди: за нея доста се говореше във Виена като за достоверна житейска случка, но когато Йосиф изръкопляска, той разбра: няма място за колебание.
— Ваше величество, ще нарека операта „Cosi fan tutte“ („Така правят всички“) — възкликна да Понте с такъв вид, сякаш названието току-що му е хрумнало.
— „Така правят всички“ — повтори Йосиф доволен, — да, сполучливо название.
Да Понте бързо завърши либретото и когато в главата на Волфганг започнаха да се раждат музикалните образи, пак го обзеха предишната възбуда и радост. Не успяваше да остане равнодушен към героите си; само като изпитваше към тях любов и състрадание, можеше да им вдъхне живот. И тъй като сюжетът изцяло бе посветен на любовта, той пишеше музика, в която имаше всичко — преданост, разлъка, измяна и разкаяние, музика емоционална и красива, поетична и нежна.
Докато Волфганг пишеше „Така правят всички“, Констанце роди пето дете — Ана Мария. Само час след раждането бебето умря от чревни колики, но Моцарт дълбоко затаи скръбта и отчаянието си, за да не се отразят на музиката. Констанце се оправи по-скоро, отколкото той очакваше, сякаш се бе примирила с неизбежната смърт на новородените си деца, и новата опера стана по-възторжен химн на любовта от всяка друга негова опера. Колкото е по-грозен животът, толкова по-прекрасно трябва да звучи музиката му. Волфганг се опитваше да надвие почти постоянната си преумора, болките и честите простуди и като се стараеше да се убеди, че на света единствено музиката има значение, тя се лееше от самото му сърце.
Поканил Хайдн и Пухберг на генералната репетиция, Волфганг почна да се съмнява правилно ли е постъпил. Може да ги шокира сюжетът, макар че музиката стана много приятна и беше безупречна в професионално отношение.
Михаел Пухберг, кръглолик и с голямо шкембе, нямаше музикални способности; търговец с практически усет, той в същото време беше истински любител и поклонник на музиката. Ласкаеше го мисълта, че ще бъде в компанията на двамата най-големи музиканти в империята. Пухберг мечтаеше да чуе как те ще си говорят за музиката и по-специално как ще обсъждат методите на композиране. Вместо това Хайдн се оплака колко лошо живее при Естерхази — в това скучно имение, — а Волфганг го увери, че на него, Хайдн, му е провървяло поне в едно: има сигурен доход. „Паричните въпроси — си помисли Пухберг — занимават много повече тези двама композитори, отколкото самия мен.“