Но веднага щом прозвучаха първите акорди, Волфганг застина като статуя, а Хайдн дори затвори очи. Пухберг също притихна, макар че изпитваше силно желание да разпита за много неща приятелите си.
След репетицията Хайдн каза:
— Волфганг, ти чудесно умееш да използуваш вокалните данни на певците. Трябва да се радваш и гордееш със себе си.
Волфганг просия; извърна се към Пухберг с такъв вид, сякаш мнението на търговеца за него беше не по-маловажно от мнението на Хайдн, и попита:
— А какво мислиш ти, Михаел?
— Изключително нежна музика. В нея има толкова чувство, толкова любов, въпреки че текстът е елементарен. Предполагам, че операта ще се хареса на императора.
— Ако се замисли поне малко над нея — измърмори Хайдн. — Тогава на нашия скъп приятел ще му стане по-леко. За съжаление всичко на този свят е преходно.
— Може би — рече Волфганг. — С изключение на музиката. Тя не зависи от времето и ако е хубава, предстои й вечен живот.
Влезе да Понте и буйно прегърна Хайдн, този почетен гост. Либретистът кимна на Пухберг и каза, обръщайки се към Волфганг:
— Генералната репетиция мина блестящо, премиерата ще се състои на двадесет и шести, датата вече е определена.
Един ден след премиерата на „Така правят всички“, 27 януари 1790 година, Волфганг навърши тридесет и четири години.
На премиерата императорът съобщи на да Понте и Волфганг, че тази опера буфа му е харесала най-много от всички техни съвместни творби.
— Музиката е възхитителна, а сюжетът — весел и забавен — похвали ти императорът.
Този път Волфганг му повярва. Защото действително получи за операта си двеста дуката. Йосиф нареди да се дадат петнадесет представления и намекна, че скоро ще му потрябва още една опера от същия тип.
Волфганг беше луд от щастие. След толкова години тежка борба за съществуване императорът най-сетне се убеди в таланта му на оперен композитор.
Три седмици по-късно Йосиф II умря и всички представления на операта по време на националния траур бяха отменени.
87
Леополд, владетел на Тоскана и брат на Йосиф II, го замести на трона. Във Виена се носеха най-различни слухове за промени, които предстоели в средите на придворните музиканти — новият император не одобряваше повечето назначения на Йосиф — и Волфганг таеше надежда, че в двора на Леополд за него ще се намери по-добро място.
Като минаха месеците на траур, в придворния театър насрочиха пет представления на операта „Така правят всички“. Волфганг подаде молба до ерцхерцог Франциск — наследник на Леополд и негов любимец, който в миналото твърде благосклонно се отнасяше към музиката на Волфганг — да го назначат на мястото помощник придворен капелмайстор. Той изтъкна в молбата опита си в композирането на църковна музика и предложи услугите си на кралското семейство като музикален педагог. Молбата му остана без последствие.
Волфганг продължаваше да получава всеки три месеца заплатата си, но тя не му стигаше за препитание. Двестата дуката, получени за новата опера, отидоха за плащане на дълговете. Волфганг се опита да намери ученици, но никой не прояви желание да взема уроци при него. Написа два струнни квартета — Артария обеща да ги продаде, обаче желаещите да ги купят се оказаха толкова малко, че връчената за продадените екземпляри сума не покри дори разноските за преписването на партитурата. В края на краищата Волфганг се върна към Хендел и почна да пише за ван Свитен нов акомпанимент към „Празникът на Александър“ и „Ода на света Цецилия“, но получените гулдени бяха съвсем недостатъчни за нарасналите му нужди.
Констанце пак се разболя, помагаха й само лечебните бани в Баден и въпреки дълговете Волфганг се постара да я изпрати там за цялото лято. Когато тя го упрекна, че е вечно без настроение, той не й призна, че сам често се чувствува зле и се тормози заради дълговете. Волфганг не искаше да тревожи Констанце, но го безпокоеше собственото му здраве: щом се отървеше от една болест, веднага го спохождаше друга. Всичко това той криеше от Щанци — най-вече печалните мисли, които го гнетяха като ужасен бич.
Пращаше на Пухберг писмо след писмо с молби за пари. Макар да уверяваше приятеля си, че положението му скоро ще се подобри, сам вече не вярваше в това. И търговецът му даваше все по-малки суми — половината от исканото, а понякога и под половината.