Волфганг въздъхна. Предложението е щедро, не бива да го отхвърля.
— Какво ще кажете, господин капелмайстор? Договорът е сега у мен.
— Трябва да си помисля. — Той не можеше да пътува без Щанци и Карл Томас.
— Само че мислете по-бързо. Заминаваме с господин Хайдн за Англия след няколко дена, към средата на месеца.
Щанци изтъкна още една причина, за да не замине за Англия.
— Бременна съм — съобщи тя.
Волфганг искаше да целуне жена си, но се възпря.
— Аз съм си вкъщи съвсем отскоро.
— Целуни ме — поиска тя. — Не ми ли вярваш? — За да останеш тук и през лятото да заминеш за Баден? Волфганг, как можеш да мислиш така? — И тя заплака. — Отначало сълзите на Щанци не трогнаха сърцето на Волфганг.
— Напълно ли си сигурна в тази бременност?
— Бременна съм, няма съмнение. И то за шести път. Познавам добре признаците.
— Толкова отнапред?
— Какво искаш да кажеш, Волфганг?
Но нима можеше да й изкаже своите догадки? Беше отсъствувал близо два месеца, а Констанце обичаше да флиртува. Винаги я ласкаеше вниманието на мъжете Но това още не е повод за подозрения. Нужни са по-сериозни основания. Сега най-важното е да се пази здравето на Щанци и бъдещото дете.
Последния си ден във Виена Хайдн прекара с Волфганг. Скитаха дълго из центъра на града в стремежа си да отдалечат колкото може повече часа на раздялата; минаха по Грабен до Колмаркт, където срещнаха някакъв селянин с прасенце и кокошка под мишниците; просяци ги молеха да им издекламират нещо срещу крайцер. Озовали се в оживената част на една улица, където трудно можеха да разговарят на спокойствие, приятелите се отбиха в малко кафене и седнаха в едно ъгълче, стремейки се да останат незабелязани.
Някакъв старец цигулар унесено свиреше мелодия от „Така правят всички“, а като свърши, почна да обикаля посетителите с чинийка в ръка. Хайдн похвали цигуларя, задето свири толкова хубави неща, и старецът каза:
— Имате добър вкус, господине — а когато Волфганг му даде един гулден, добави: — Вие, господине, също имате добър вкус.
Хайдн беше в чудесно настроение.
— Най-после съм свободен, Волфганг! — говореше той. — Мога да отида където поискам, да правя каквото си искам. Тридесет години слугувах на разни господари, а сега сам съм си господар!
— Наистина ли е така?
— Да. — Гласът на Хайдн стана сериозен. — Жената на Естерхази умря през февруари, почти по едно и също време с Йосиф, и принцът, сломен от скръб, почна да се топи пред очите ми, а след половин година умря и той. Синът му, който никак не се интересува от музика, ме освободи от служба при двора, но ми определи годишна пенсия хиляда и четиристотин гулдена, за да мога да живея прилично. От мен се иска само да се наричам „капелмайстор на принц Естерхази“. Но какви са твоите планове, Волфганг? Нали Соломон ти е предложил прекрасни условия? Защо не се съгласяваш?
Волфганг не можеше да разкаже на татко Йозеф за бедственото си положение. Току-виж Хайдн се почувствувал в нещо виновен и ще поиска да му помогне, а защо да усложнява живота на приятеля си, стига и това, че сам той се мъчи.
— Причините са доста — отвърна Волфганг.
— За път ми дават петстотин гулдена. Ако такава сума не ти стига, готов съм да ти услужа с част от моите пари. Потребностите ми са много скромни, а Карл Томас за мен е като родно дете. Колко ти трябват?
— Не, не, не! Причината не е в парите. — Получавам предложения отвсякъде, Волфганг, това е чудесно!
„А аз съвсем ги нямам“ — горчиво си помисли Волфганг. Защо е тъй немилостива към него съдбата? Не се смяташе за нещо повече от Хайдн, но нима е и по-долу?
— Веднага щом стана известно, че съм свободен, поканиха ме на служба неаполитанският крал и други кралски дворове. Хубаво е да си музикант и да знаеш, че имат нужда от теб.
— Ти си заслужил това уважение и възхищение. — Никога не ще забрави очертанията на волевата брадичка на Хайдн, леко удължена като на мама, и топлия тембър на гласа му.
— Но какво ще правиш ти, Волфганг? Нали в Лондон ти е осигурен огромен успех!
— Навярно ще отида там догодина. Или след две години.
Хайдн печално поклати глава:
— Ако сега не заминеш, никога друг път няма да се наканиш. — Волфганг толкова бе остарял напоследък. Русите коси се бяха прошарили. Някога добродушното му, живо лице сега имаше постоянно тъжен израз. И тази вечна умора! — Соломон твърди, че Сторасови, които се прекланят пред твоя талант, се ползували в Лондон с голям успех. Същото чака и теб. Коя е истинската причина за твоите колебания? Може би ще ти помогна да се решиш.
— Де да можеше! Не, помощ не ми трябва, просто така се свеждат обстоятелствата. Констанце отново е зле, а ти знаеш, че тя много боледува миналата година. Не мога да рискувам здравето й с такова изморително пътуване.