— А защо не заминеш сам? Като се понаредиш, ще повикаш и нея.
— Тя сама няма да предприеме такова пътуване. А след като изгубихме първата си рожба, дадох клетва никога да не поверявам в чужди ръце свое дете. Можех да го оставя само на баща си, но той вече е покойник.
Хайдн се умълча. Не беше съгласен с Волфганг. Струваше му се, че Констанце понякога използува болестта си за егоистични цели, но ако намекне за това на приятеля си, ще му причини болка. „Волфганг трябва да вярва на този, когото обича“ — мислеше си Хайдн. Расъл е, ограден от нежна любов, на тази любов той дължеше всичко най-добро у себе си; любовта беше онази храна, без която той не можеше да съществува.
— Пътуването до Лондон не е въпрос на живот и смърт — рече Волфганг.
— Чух, че Салиери се готви да напуска службата си и се говори, че да Понте също щял да върви в Англия.
— Откак умря Йосиф, такива слухове се носят постоянно.
— Да бяха само слуховете! Леополд наистина не се интересува от музика.
— Йосиф, макар да не беше музикален капацитет, за какъвто се смяташе, имаше известна представа за контрапункта, а в покоите на Леополд изпълняват такава музика, че дори кучетата скоро ще се разбягат.
— Надявам се, Волфганг, че не изразяваш гласно тези твои мисли.
— Не, разбира се. Но е така. Отсега нататък всичко ще се върши по указание на Леополд. Той е помазан от бога! О, хабсбургите са притежатели на божествена власт на земята, рядък дар, с който сами са се наградили.
— Такива пренебрежителни думи могат много да ти навредят, Волфганг!
— А как да виждам в тях богове, когато цял живот съм имал възможност да ги наблюдавам отблизо?
— Съжалявал ли си някога, задето си напуснал Колоредо и Залцбург?
— Никога, нито веднъж! — Волфганг се разсмя. — В Залцбург и досега смятат, че музикантът е магаре, отредено да го язди архиепископът, за друго той не става, а Колоредо, който си мисли, че ще живее вечно, си е създал идеален двор — без театър, без опера и без всякаква що-годе сносна музика.
— Вземам със себе си квартетите, които ми посвети. Те ще харесат на англичаните.
— Същото не може да се каже за виенчани. Миналото лято написах три симфонии, но не успях да склоня никого да ги изпълни.
— Позор! — възкликна потресеният Хайдн.
— Моята музика съзрява в тишина. Така я чувам най-добре.
— Ако можеше да се надявам, че ще се видим пак… „Хайдн, оптимист по природа, също не вярва, че ще се срещнем отново“ — разбра Волфганг.
— Страхувам се за тебе, ти никога не си пътешествувал, почти не знаеш чужди езици, нито дума английски, а пътуването не е леко за човек на петдесет и осем години — рече Волфганг.
— Доста мислих по това, но все пак реших да замина.
На път за дома на Моцарт, където чакаше каретата на Хайдн, те си говориха за най-обикновени неща, мъчейки се да скрият горчивите си мисли, но дойде време да се разделят и Хайдн каза:
— Когато в Лондон настъпят студовете и влагата и се почувствувам самотен, ще слушам мислено „Фигаро“ и другите твои шедьоври, това ще ми помогне да се стопля.
— О, Йозеф, много ще ми липсваш!
— Измъчва ли те нещо? Нещо, за което не сме говорили?
Да разкаже ли на Хайдн за Констанце, за подозренията, вълнуващи душата му, че детето, което тя очаква, не е негово? „Не, не си струва“ — реши Волфганг, това е непочтено, а и той няма доказателства. По-добре да поговорят за друго.
— На бог, изглежда, му е угодно да изпитаме най-голямото щастие и най-тежката скръб и чрез това да познаем живота.
Хайдн внимателно слушаше приятеля си. — За цяла година, татко Йозеф, аз написах само два струнни квартета и един струнен квинтет. Като осемгодишен композирах повече.
— Волфганг, ти си много нежен, освен когато се касае за лоша музика и лоши музиканти. Тогава ставаш безпощаден. Дори към самия себе си! Но, боже мой, колко си състрадателен към хората! Имай поне капка състрадание и към себе си. Отново ще почнеш да пишеш. Непременно ще почнеш.
— Би било твърде жестоко да сложа сега точка на всичко.
— Не бива да стане така. Ще се върна от Англия след година-две или ти сам ще дойдеш три мене, тогава ще има какво да покажем един на друг.
Но предчувствието, че вижда приятеля си за последен път, отново обзе Волфганг. Прегърнаха се.
— Довиждане… — прошепна Хайдн.
— Йозеф, боя се, че това е последната ни среща.
— Би било крайно несправедливо. Жестоко.
И все пак раздялата настъпи. Хайдн замина.
88
1791 година започна за Волфганг по-благоприятно. Йозеф Бер, виртуоз кларнетист, му писа, че се готви да даде концерт във Виена, и добавяше: „Ще ми окажете голяма чест, господин капелмайстор, ако се съгласите да вземете участие в концерта, посветен на Вашата музика.“