Волфганг имаше нов ученик по композиция — Франц Ксавер Зюсмайер. Този набит двадесет и пет годишен музикант стана негов разсилен, камериер, управител и дори мишена за благодушните насмешки на учителя.
Констанце силно напълня, предстоеше й да ражда през август или септември и Волфганг я огради с нежност и внимание.
Когато в началото на юни, възторжена, сякаш целият свят беше в ръцете й, тя замина за Баден, Волфганг се радваше на задоволството й. Наложи се да пише на Пухберг четири пъти и едва тогава получи от търговеца половината от сумата, която искаше. Волфганг се мъчеше да се успокои, че и така ще успее да се справи. Пишеше на Констанце почти всеки ден нежни писма и много тъгуваше за нея.
За да се разсее, Волфганг често ходеше на театър. Веднъж гледа във „Фрайхаус театер ауф дер Виден“ ползуващия се с успех спектакъл „Антон придворният, или Именният ден“. Пиесата му се стори скучна, макар да я бе писал, режисирал и поставил старият му познат Емануел Шиканедер.
След представлението Шиканедер покани Волфганг да вечерят заедно.
Седнал с Шиканедер в гримьорната, той разбра, че приятелят му има сериозна причина да настоява да го види. Сега Шиканедер беше трезв, благоразумен, без следа от мнимата веселост, която му бе толкова присъща. Преди той беше малко суетен, спомни си Волфганг. Пет години по-възрастен от Моцарт, този хубав, здрав мъж водеше доста бурен живот. Залавяше се за всичко, като се почне с „Орфей“ на Глук, Шекспировите „Хамлет“ и „Крал Лир“, Молиеровия „Мнимият болен“ и се завърши с най-долнопробните комедии и гонещите самоцелни ефекти постановки за публика с най-лош вкус. Но при положение, че Шиканедер обичаше да играе комични роли и беше талантлив пантомимик, той имаше още и чудесен, изразителен тембър — по-добър Хамлет Волфганг не беше виждал на сцената; освен това той пееше хубаво и беше опитен режисьор и постановчик.
Убедил се, че Шиканедер не се интересува от мнението му по повод на току-що завършилия спектакъл, Волфганг с облекчение въздъхна. Шиканедер каза:
— Известно ви е, Моцарт, че още от момента, в който се запознахме в Залцбург, където тогава играех в театъра — непосредствено преди да заминете за Виена, — аз оставам възторжен почитател на вашата музика.
„Нещо ще иска от мен — досети се Волфганг — и, разбира се, безвъзмездно.“
— Хрумвала ли ви е някога мисълта да пишете за народния театър?
„Сега съм готов да пиша за когото и да е — помисли си Волфганг, — само то да бъде поставено, макар че не бива да показвам своята заинтересованост, защото Шиканедер ще успее да я използува за собствените си интереси.“
— Всичко зависи от либретото — отвърна той.
— Както навярно знаете, аз написах няколко либрета.
— За какво става дума все пак?
— Най-голям успех в нашия театър получи „Оберон“, по либрето на Гизеке, музика от Враницки. Но и единият, и друг пят са далеч от Шиканедер и Моцарт.
— Слушал съм „Оберон“. Нищо особено.
— Нашата публика го харесва. Публиката изобщо обожава приказките. А моята приказка, претворена чрез вашата музика, може да стане очарователна, трогателна и най-малкото да бъде забавна за публиката.
Шиканедер започна подробно да излага своя замисъл, а Волфганг се умълча. Ако се свърже с Шиканедер, ще трябва да сложи кръст на кариерата си при двора. Помещението на театъра, в който се намираха, сега беше малко по-голямо от хамбар — и то след като всичките Моцартови творби се поставяха в прочути виенски театри. Освен това Шиканедер, поставяйки комедии, често биваше банален и дори вулгарен. И макар че беше трудно да се предскаже кой ще вземе връх в него — шарлатанинът или артистът, — не можеха да се отрекат способностите му.
— И тъй, какво ще кажете, маестро? — Шиканедер тъкмо му беше разказал сюжета.
— Историята е чудесна — Волфганг пропусна много от подробностите, интригата беше твърде заплетена, но вероятно Шиканедер ще може всичко да оправи. — Само че защо не я опростите? Тогава ще продължим нашия разговор.
— Ще получите не само сто дуката за музиката към либретото, а също и частта от печалбата, която ще донесе нашата опера. Този път имате работа с човек, не с император.
Волфганг нетърпеливо чакаше от Шиканедер либретото, за да почне работа.
Текстът, който той получи след няколко седмици, бе много объркан и противоречив, голяма част от сюжета беше очевидно заимствувана от други източници, но в либретото се съдържаха идеи, които заинтересуваха Волфганг от музикална гледна точка. Приятно беше да потънеш в света на приказките. Още като дете, в Англия, той създаде във въображението си собствено приказно царство и огорчеше ли се от нещо, намираше убежище там. Същото можеше да направи и сега.