Шиканедер нарече произведението им „Вълшебната флейта“.
— Заглавието дава представа за приказния сюжет — обясни либретистът. — Оперите по приказен сюжет сега са на мода, а думата „флейта“ подчертава, че представлението е музикално.
Волфганг се съгласи, заглавието наистина звучеше музикално, то щеше да направи впечатление!
За Волфганг бе много забавен Папагено, харесваше му идеализмът на Зарастро и наивната вяра на романтичния герой Тамино. Пред него се разкриваше възможност да изрази своите мисли, без да се бои от императорска забрана. Либретистът, брат на Волфганг по масонска ложа, нахвърли в текста под формата на намеци идеите на масоните, проповядваше търпимост, дружба и всеобщо братство между хората, и това намираше отклик в душата на Волфганг. Може би светът бързо върви към пълен упадък, но все пак, като слушат музиката му, хората ще разберат: човек може да запази достойнството си само ако потисне у себе си гордостта и като живее според законите на етиката. Но когато Шиканедер попита какво мисли композиторът за преработения от него текст, Волфганг отвърна:
— Ако операта се провали, не винете мен, никога не съм писал опери с приказен сюжет.
Загрижеността на Волфганг намали грижите на Шиканедер. Щом композиторът се вълнува, непременно ще напише прекрасна музика.
— Възнамерявам да открия с тази опера есенния сезон в моя театър — каза Шиканедер. — Дотогава ще бъде ли готова музиката? — Леополд Моцарт твърдеше навремето, че синът му има склонността да отлага всичко за последния момент.
— Партитурата ще бъде готова за първата репетиция. А може и по-рано.
Въпреки заетостта си Волфганг при всяка възможност навестяваше Констанце в Баден, докато накрая Шиканедер не му предостави на разположение една къщичка, където композиторът спокойно да работи и да бъде пред очите на либретиста, за да може той да го пришпорва, ако това се наложи.
Дървената едностайна къщичка се намираше в двора на театъра, там имаше пиано и беше хладно. Волфганг хареса новото си убежище.
Тук той прекарваше почти непрекъснато, освен в дните, когато заминаваше за Баден. Музиката към „Вълшебната флейта“ вървеше леко, осъществиха се и някои от идеите, които го занимаваха през последните месеци. Шиканедер му даде двадесет и пет дуката за скрепяване на договора и му обеща още толкова след завършване на партитурата, а петдесет, когато поставят операта. Но с получените пари Волфганг заплати престоя на Констанце и Карл Томас в Баден, а от дълговете пак не успя да се отърве ни най-малко.
Волфганг криеше неприятностите си от Констанце, наближаваше тя да роди, макар че беше още юли. Мислите за дълговете все по-често го караха да изпада в потиснато настроение и тогава почваше да му се струва, че всичките му усилия са напразни. Но лека-полека сюжетът все повече завладяваше въображението му и по силата на многогодишен опит както замисълът, така и структурата на цялото произведение почнаха да приемат ясни очертания. Сега той можеше да обгърне операта с мисления си взор цяла-целеничка, като прекрасна картина или изящна статуя. И това му вливаше сили. Сега той знаеше твърдо: не е важно кога ще нанесе идеите си на хартията, те може да се черпят от паметта, когато потрябва. Записването е проста работа. Ако музиката е готова в ума ти, на листа тя рядко претърпява изменения. И успоредно с процеса на изграждането — така беше и в миналото — той все повече се убеждаваше: каквато и безсмислица да му поднесе Шиканедер, музиката му ще бъде единна и неделима по същност — ще си остане Моцартова.
Веднъж, когато се готвеше да тръгне от квартирата си на Раухенщайнгасе за къщичката, където работеше, срещна на вратата непознат човек. Висок и слаб, той го измери със суровия си поглед и запита:
— Вие ли сте Моцарт?
— Да. — На Волфганг му направи неприятно впечатление външността на непознатия. Той беше толкова мършав, че приличаше на бостанско плашило: загърнат беше в тъмносиво наметало и суровостта му будеше страх.
— Какво желаете?
— Можете ли да напишете реквием?
— За кого?
— Името трябва да остане в тайна.
Невероятно! Да не би този човек да е пратеник на самия сатана?
— Това трябва да бъде меса за покойник. — Видът на непознатия стана съвсем зловещ. — Заупокойна меса.
Волфганг усети как го побиват ледени тръпки. Представи си собствената смърт и му се мярна мисълта, че непознатият се е явил да го уведоми за приближаването й.
— Реквиемът трябва да се пише в пълна тайна. Нито един човек и, разбира се, нито един ваш приятел не бива да знае. — Волфганг се приготви да откаже, но непознатият прибави: — Ще ви заплатя двадесет и пет дуката, когато дойда да сключим сделката, и още двадесет и пет — след завършването.