— А вие сигурен ли сте, че ще ме намерите? Тук се мяркам твърде рядко.
— Ще ви намеря — изрече непознатият със зловещ тон. — Винаги намирам тези, които ми трябват.
Той си отиде, а Волфганг дълго размисля върху тази среща. Днес се чувствуваше не особено добре. Предния ден бе седял много часове на пианото, просвирваше теми от новата си опера и сутринта се събуди с отекли ръце: пръстите му се движеха трудно и го боляха Те наистина си повъзвърнаха подвижността, но Волфганг се разтревожи — нещо със здравето не е в ред. Колкото повече мислеше за тайнствения непознат в сиво и си спомняше мрачния му вид, гробовния глас, вледеняващия поглед, толкова повече му се струваше, че тази зловеща фигура е предвестник на смъртта.
Няколко дни по-късно, на 26 юли, Констанце роди шесто дете, син, което нарекоха Франц Ксавер; датата на раждането му обаче наведе Волфганг на неспокойни мисли. Той бе отсъствувал до 10 ноември и следователно, ако детето беше негово, бе се родило след малко повече от осем месеца бременност.
Ала Констанце сияеше от радост; тя му подаде бебето за целувка, сякаш му поднасяше подарък. Нима можеше в нещо да я упрекне?
Откак бе получил поръчката за реквиема, тежка меланхолия не напускаше Волфганг. След тайнственото посещение на непознатия ръцете и краката му на няколко пъти се подуваха; наистина от ходенето и свиренето на пиано отоците спадаха. Срам го беше да признае на Констанце, но сърцето му беше студено, студено като лед… Струваше му се, че е вкусил нещо отровно и отровата бавно го разяжда.
Навярно подозренията витаят в главата му, защото е силно преуморен? Може ли да я обвини, щом няма доказателства? Това ще прозвучи глупаво, нелепо. И Щанци никога няма да му прости.
Бебето така буйно шаваше в ръцете му, че Волфганг едва не го изпусна. „Това е здравичко — помисли си той, — то ще живее.“
През следващата седмица непознатият не се появи. Волфганг възобнови работата над „Вълшебната флейта“ и неочаквано получи още една поръчка. Леополд II, чиято коронация след възкачването му на престола на Свещената римска империя се състоя във Франкфурт, трябваше сега да се короняса в Прага за император на Бохемия. Тамошната аристокрация, на която бе възложено да организира предстоящите по случай коронацията тържества и да постави една празнична опера на сцената на театъра, си спомни успеха на Моцарт в Прага и се обърна към него е молба да напише опера по избран от нея сюжет.
Либретото на „La clemenza di Tito“ („Милосъртието на Тит“) възхваляваше римския император Тит за проявеното от него милосърдие и великодушие към хората. Сюжетът се стори на Волфганг предвзет, излишно показен. Подобен сюжет обаче напълно отговаряше на вкуса на аристокрацията в Бохемия, щеше да погъделичка и самолюбието на Леополд. Заедно с предложението Моцарт получи и двеста дуката, така че да не може да откаже.
— И те са прави — рече той на Констанце, — нямам време дори да си помисля. Остават ми двадесет и осем дена за всичко: да напиша партитурата, да отида до Прага, да репетирам операта с певците и да се погрижа всяка нота да е на място. — А когато Констанце му напомни, че той и без това има работа до гуша, не й възрази нищо.
За четиринадесет напрегнати дни, през които Волфганг често оставаше над партитурата по цели нощи, той успя да завърши двадесет и шестте вокални партии на новата опера. Като остави децата на грижите на госпожа Вебер, Волфганг се приготви да замине за Прага е Констанце и Зюсмайер, който трябваше да пише за „Милосърдието на Тит“ сухите речитативи44.
Няколко часа до заминаването за Прага, когато Волфганг, преди да подреди листата на партитурата, излезе навън да подиша чист въздух, към него се приближи непознатият в сиво с такъв вид, като че ли отдавна го беше чакал, и връчи на Волфганг обещаната предплата с думите:
— За да скрепим нашата сделка.
— Откъде научихте, че заминавам? — възкликна Моцарт.
Непознатият загадъчно се усмихна и не пожела да отговори. Антон Лайтгеб беше се заел с тази мисия заради приятеля си граф Валзег. Валзег беше собственик на къщата, в която живееше Пухберг, знаеше от търговеца как вървят работите на Моцарт и къде се намира той. Но графът не повери никому освен на Лайтгеб, че реквиемът му е нужен за увековечаване паметта на покойната му жена, умряла същата година. Пухберг му бе разказал каква крещяща нужда има Моцарт от пари и Валзег реши да представи съчинението на композитора за свое. В онези времена такива случаи не бяха редки. Валзег искаше да смае всички с композиторския си талант. Лайтгеб, когото той избра за посредник, подхождаше идеално за такава роля. Той обичаше да си придава тайнственост и ако потрябва, да посплаши хората. Реквиемът, поръчан при толкова загадъчни обстоятелства, ще стане по-прочувствен, тържествен и мрачен, увери той композитора с театрален маниер.