Като видя Волфганг, Ана просия. Той бе купил по пътя за театъра карамфил и сега й го поднесе.
— Това е същата пъпка. Тя все пак разцъфна… „Да ми прости господ тази малка лъжа“ — мислеше си Волфганг. Ана имаше толкова щастлив вид, когато поемаше карамфила от ръцете му.
Девойката притисна цвета до устните си и едва не се разплака от щастие. А после изведнъж го погледна с някаква отчаяна надежда. Навярно сега вече той я обича, нали е станала голямо момиче?
— Вие ми носите щастие, Ана, така беше и със „Сватбата на Фигаро“ — каза Волфганг.
Тя цялата пламна и той изведнъж изпита страстно желание да погали лицето й, да притисне своето до него, да усети нежната й кожа. Но беше два пъти по-възрастен от нея и как можеше да причинява болка на Щанци.
— Вашата музика е тъй трогателна, тъй прекрасна, маестро. Моля бога да ми даде сили да оправдая оказаната ми чест.
— Арията ви „Ах, уви, угасна вече“ ми действува силно и дълбоко.
— Също както и на мен, маестро! — възкликна Ана и му протегна ръка. Но той се престори, че не забелязва това.
— Винаги трябва да бъдете очарователна и да будите възторг у публиката.
Ана го помоли да сложи цветето в една малка ваза на тоалетната й масичка.
— Благодаря ви, маестро, задето казахте, че ви нося щастие; ще запомня думите ви и ще ги запазя в сърцето си, както и този карамфил — за цял живот.
Ана стоеше пред него плаха и зачервена от смущение, а той се любуваше на хубавия й профил и си мислеше колко поетичен глас има тя, кристално чист, и как безупречно го владее. Изпълнен с нежност и състрадание, Волфганг не можеше да си отиде — имаше такава нужда от човек, в чиято преданост да вярва, и за някакъв миг почувствува, че е влюбен в нея. Девойката беше висока колкото него и когато той пристъпи и я целуна по устата, тя потръпна, а очите й станаха така лъчисти — у никоя друга жена не бе виждал такива очи.
Волфганг бързо напусна гримьорната, за да не се поддаде на изкушението.
Той дирижира оркестъра с младежки жар; лиричният глас на Ана, който се лееше приятно и леко, му доставяше голяма наслада. Папагено — Шиканедер — в комичната си роля направи отлично впечатление. Единствената роля, за която Волфганг не се притесняваше — тя непременно ще се хареса. Папагено, който съчетаваше в характера си хитрост и лекомислие, беше напълно достъпен за всяка аудитория. Играта на Шиканедер предизвикваше в залата непринуден смях.
Обаче когато представлението свърши, бурно аплодираха само Шиканедер, останалите актьори получиха ръкопляскания от учтивост.
„Публиката е разочарована главно от това — мислеше Волфганг, — че операта е прекалено наситена със сериозна музика, всички са очаквали да видят стопроцентова комедия и просто не умеят да оценят нещо, неотговарящо на предварителните им представи.“
Щанци веднъж каза на Пухберг, че ако „Вълшебната флейта“ мине с успех, отново ще отиде в Баден — тогава това щяло да бъде по силите им. Волфганг се намръщи — сега може да бъде сигурен, Пухберг няма да даде повече пари. Вецлар бе необичайно мълчалив и на въпроса на Волфганг какво има, отговори:
— Трябва да се върна в армията. Положението във Франция става все по-сериозно и императорът се изказва за намеса във френските работи, за да спаси сестра си, а аз съм един от главните доставчици на оръжие за войската.
Ван Свитен настойчиво помоли Волфганг да прегледа симфонията, която току-що написал; композиторът с неохота взе партитурата — не умееше да отказва. Но ван Свитен бе напълно бездарен и навярно по-честно щеше да бъде това да му се каже без заобикалки.
На другия ден Волфганг отново се залови за реквиема. Тази поръчка както преди го гнетеше и му вдъхваше суеверен страх. Чувствуваше се въвлечен в борбата между светлината и мрака. Имаше моменти, когато му се струваше, че пише реквием за самия себе си, и първата част звучеше не като молитва, а по-скоро като примирение пред неизбежното, в което от време на време прозираше протест. А после изведнъж Шиканедер му връчи петдесетте дуката за „Вълшебната флейта“ и Волфганг пак можа да изпрати Щанци в Баден, за което тя отдавна мечтаеше. Наистина курортният сезон бе свършил, но Щанци твърдеше, че са й необходими бани, и макар че на Волфганг не му се искаше да я пуска, не посмя да се противопостави.
Да замине с нея обаче беше също невъзможно. Освен реквиема имаше да изпълнява още една поръчка — концерт за кларнет и малка кантата за масонската ложа. „Вълшебната флейта“ вече се ползуваше с голяма популярност и Шиканедер казваше: