— Не съобщавай никому за моята смърт, преди да си казала на Албрехтсбергер да се опита да получи мястото ми в катедралата „Свети Стефан“. То си е негово. Той е роден за органист и неведнъж прекрасно е свирил по време на служби.
Волфганг чувствуваше, че свещеникът го гледа неодобрително, макар че го помаза изобилно с миро.
Лежеше, измъчван от болки, и Зюсмайер възкликна:
— Трябва да извикаме Клосет! Докторът ще облекчи страданията му. Госпожо Моцарт, знаете ли къде да го потърсим?
Констанце от скръб не можеше да изрече нито дума. В състояние на полуприпадък тя трябваше да се оттегли в стаята си и да полегне. Волфганг с мъка изрече:
— Докторът сега е в театъра. Слуша „Вълшебната флейта“. Дадох му билети да отиде със своя колега, комуто също съм задължен. Папагено ще му хареса. Докторът не е музикален, но Папагено се харесва на всички. Софи, къде е Щанци?
— Отиде да си полегне.
Зюсмайер хукна за Клосет.
— Да не е болна?
— Трябва да си отпочине. Миналата нощ почти не спа.
— Зная — печално изрече Волфганг. — Всичко това е заради мен.
— Съвсем не. Но ти беше много зле.
— Какво ти зле, аз умирам, Софи, умирам. — Сега, когато животът му бе достигнал своя край, така му се искаше да почне всичко отначало! — В моя сейф лежат партитурите на трите ми последни симфонии. Гледай да ги запазиш. Може би някога ще дочакат изпълнение.
Той потъна в някакъв странен свят, където всички познати изглеждаха чужди, дори татко и мама. И затвори очи, за да се избави от този кошмар. Откак легна болен, нито веднъж не дойдоха да го навестят Пухберг, Вецлар или ван Свитен. Но това не е толкова важно. Той дори не можеше да си спомни всичко, което беше написал. Нали животът е по-силен от смъртта? Неговата музика доказа това.
После чу как Зюсмайер казва на Софи — за щастие слухът му бе все още незасегнат:
— Доктор Клосет не искаше да дойде, преди да свърши операта.
— Аз пък мислех, че изобщо няма да дойде — рече Софи. — Къде е той?
— Мие си ръцете. Бои се да не прихване някоя зараза.
— Зюсмайер — избъбри Волфганг, — много ли хора имаше на „Вълшебната флейта“?
— Пълно беше. Както винаги. Постоянно бисираха певците. И викаха: „Браво, Моцарт!“
На Софи й се стори, че Волфганг се усмихна, но дали наистина беше така?
Зюсмайер премълча как го бе възмутил доктор Клосет — отказа да напусне театъра, преди да е свършило представлението. Операта на Моцарт бе заинтригувала доктора, а на самия композитор той смяташе, че вече не може да се помогне.
Волфганг видя как се наведе над него Клосет. Докторът слагаше на пламтящото му чело студени компреси, а на него му се струваше, че го разпъват на кръст — страшната болка в гърба го пронизваше като с нож. Пей по-силно, любов моя, пей по-силно! Всички твърдяха, че най-лошото на света било да си сляп, но не е вярно, най-важното е да можеш да чуваш. Той вече виждаше пред очите си всичко размазано, ала не бе очаквал, че ще изгуби и слуха си. Сега разбра какво е смъртта. Тишина.
Клосет увери Софи, че студените компреси ще понижат температурата и ще облекчат болките на Волфганг, ала вместо това Моцарт отново изгуби съзнание. Докторът безнадеждно разтвори ръце: „Медицината е безсилна да му помогне“ — и си отиде.
До леглото на Волфганг седеше Софи — Констанце изнемощяла лежеше в стаята си и Зюсмайер се грижеше за нея, — когато изведнъж тя чу как Волфганг прошепна: — Какво прави светът със своите деца! После устните му конвулсивно затрепериха. Моцарт се опитваше да изпълни партията на тимпаните в реквиема си, повдигна глава, сякаш се вслушваше в ударите им, после извърна лице към стената и притихна. Вече минаваше полунощ, настъпил беше понеделник, 5 декември 1791 година. Часовникът показваше един без пет, когато Волфганг издъхна.
91
Всички грижи около погребението пое Софи — сломената от скръб Констанце съвсем бе отпаднала и не можеше да се привдигне. Вкъщи нямаше нито един гулден и Софи помоли Пухберг да даде пари за погребението и за гроб, но Пухберг отказа. Господин Моцарт и без това доста му дължал, търговецът не искал да му се върнат парите, но не виждал и смисъл да харчи още, след като е изгубил вече толкова много. Вецлар беше в предните части на императорската войска, която чакаше заповед да нахлуе във Франция, за да смаже революцията, и Софи се обърна към най-близкия приятел на Волфганг — барон ван Свитен.