Баронът беше в лошо настроение. Императорът го бе уволнил от длъжността председател на придворната комисия по образованието, с която баронът толкова се гордееше, и макар, както преди, да притежаваше солидно състояние, уволнението означаваше, че на влиянието му в двора е настъпил край. Смъртта на Волфганг наистина силно го разстрои, ала откак Моцарт се произнесе неодобрително за симфонията му, баронът охладня към него.
Той каза на Софи:
— Разбира се, не мога да допусна тялото на моя приятел да бъде хвърлено в някой трап с най-окаяни бедняци. Ще платя погребение трета категория.
Това означаваше най-евтино погребение, но нямаше смисъл да се спори. Когато Софи завърши всички приготовления, ван Свитен й връчи необходимата сума: осем гулдена и петдесет и шест крайцера за погребението и три гулдена за катафалката. „Волфганг похарчи също толкова за погребението на любимия си скорец“ — помисли с болка Софи. Констанце покорно се съгласи — тя беше твърде изнемощяла, за да възразява.
Погребението на Волфганг се състоя следобед на другия ден след смъртта му. Малкият ковчег бе изнесен от дома на Раухенщайнгасе, откараха го до катедралата „Свети Стефан“ и го поставиха в параклиса на Светия кръст, който се намираше на север от катедралата. Подир ковчега вървяха само няколко души — ван Свитен, Салиери, Динер, Софи, Ана Готлиб, Албрехтсбергер и Зюсмайер — госпожа Вебер остана вкъщи при Констанце, прикована на легло от силния шок. Денят беше тих и в параклиса както обикновено се намираха монаси и монахини, дошли от провинцията да видят това чудо на християнския свят — най-прочутата катедрала в империята; ала никой от тях дори не обърна глава, когато внесоха ковчега. Погребението е нещо обикновено, а при това по всичко личеше, че е умрял някакъв неизвестен бедняк. За това свидетелствуваха небоядисаният ковчег и твърде скромната процесия.
След опелото отново поставиха ковчега на катафалката и конят потегли към гробището.
Малкото гробище „Свети Марко“ бе създадено само преди пет години благодарение на усилията на паството от катедралата „Свети Стефан“ — за онези, които нямат средства да погребат близките си по-достойно. И когато колата се затресе по едрата каменна настилка на пътя, който водеше към предградието Ландщрасе, след нея вече не вървеше никой. Небето се покри е облаци, предвещаваше виелица, а и да се измине такова разстояние пеша, беше твърде голямо усилие.
В „Свети Марко“ имаше само един гробар. Денят днес се точел съвсем бавно, оплака се той на коларя. И тъкмо завършваше общия гроб.
Този гробар беше стар и малко глух; вече бе наредил много ковчези покрай дългия тесен изкоп. Той обичаше реда във всичко и се гордееше с грижливостта си. Не чу името, но съобрази, че покойникът трябва да е дребен на ръст, то личеше ясно по ковчега, пък е и бедняк, щом погребението му е трета категория. Само такива погребения стават без съпровождачи. Няма кой да го почерпи! Поне един гулден.
Коларят свали ковчега на земята до другите ковчези, след което побърза да си отиде. Той презираше такива погребения. Едва покриваше разходите за коня и колата.
Тялото на Моцарт се озова в общия гроб, където на три реда бяха нахвърляни много други мъртъвци.
Двама души все пак отидоха този ден на гробището „Свети Марко“. Албрехтсбергер, трогнат от грижата на Волфганг за него, пристигна тук, когато ковчегът беше вече заровен. Очакваше да види много карети около катедралата и когато погледът му не откри нито една, изгуби доста време, докато склони някой кочияш да го откара до „Свети Марко“. Трудно намериха и самото гробище. Гробарят вече си бе отишъл, а пазачът рече:
— Днес цял ден погребвахме хора. Откъде да зная къде е заровен вашият приятел?
Беше вече съвсем тъмно, когато Ана Готлиб пристигна на „Свети Марко“ с карета, която успя да наеме с парите, получени за ролята й във „Вълшебната флейта“.
С нея пазачът се отнесе по-иначе тя беше толкова хубавичка и толкова печална, явно е изгубила своя любим, помисли си той, и се постара да бъде внимателен:
— Вашият приятел не е погребан при най-бедните. А къде е този общ гроб, никой не знае. Казвате, че погребението му било трета категория. Това е в един голям парцел, ей там, отвъд кръста. Там днес погребахме много хора.
Ана се озова пред пресния гроб; той се точеше надалеч и тя не можеше да определи къде са пуснали в земята последния ковчег. Всичко стана не така, както тя очакваше. Но Ана го обичаше и знаеше, че винаги ще го обича, независимо че той отблъсна любовта й. Не беше казвал никому груба дума. От момента, в който тя, съвсем малка, се запозна с него, той винаги е бил много внимателен. И колко много знаеше за музиката и за чувствата на хората! Ще разбере ли някой от приятелите му какъв човек са изгубили?