— Пиша, че капелмайсторът Еберлин е прекрасен музикант и това е действително така.
— А за Лоли?
Леополд сви рамена. Той знаеше, че Лоли трябва да наследи мястото на Еберлин, но нали се случват и чудеса и той само се опитваше да помогне на чудото.
— Отлично! — подсмихна се Шахтнер. — Чел ли си Макиавели?
— Чел съм много неща.
— И си съчинил още повече, ако се съди по това, което си написал за Марпург — повече, отколкото всеки друг в Залцбург. — Пренебрегвайки протестите на Леополд, Шахтнер прочете: — „Сред придобилите известност творби на господин Моцарт следва да се отбележи значителният брой симфонии, тридесетте големи серенади, многото концерти, дванадесетте оратории и музиката към много театрални пиеси…“
— Моля те, спри! В твоите уста статията ми звучи като чисто бълнуване!
— Когато Еберлин умре или се оттегли от поста си, враговете, които си си спечелил, ще ти пречат да заемеш мястото на капелмайстор.
Леополд възрази остро:
— Враговете? Да си създаваш врагове сред музикантите е съвсем ненужно. Те съществуват просто защото съществувам аз, защото се стремят към същото покровителство, към което и аз, защото завиждат на музиката, която аз пиша, а те не могат да напишат. Както виждаш, причините са много. В статията само съм изброил някои свои заслуги.
Шахтнер скептично се усмихна.
— А какво казва по този повод негова светлост? — попита Леополд.
— В момента го интересува най-вече въпроса как да осуети опитите да бъдем въвлечени във войната между Мария Терезия и Фридрих Пруски.
— Ще продължим да спазваме неутралитет. Не представляваме за тях интерес. В това е главното ни предимство.
— Ти си имаш тук сигурно място, пък се домогваш до нещо повече.
— Аз съм предан слуга на негова светлост.
— Чуй, Леополд, списанието на Марпург се чете в цяла Германия. Ти си предложил услугите си на всички желаещи и при това така ловко, че човек не може да те обвини в нищо.
— Това не е вярно — упорствуваше Леополд. — Надявам се, че след смъртта на Еберлин негова светлост ще спре избора си на мен. А защо те безпокои това?
— Защото сме приятели. Не искам да проваляш кариерата си.
— Това ли е истинската причина?
Преди Шахтнер да успее да отговори, в дневната влезе Ана Мария. Не са ли виждали Волферл? Тя беше разтревожена; Нанерл помагала на Тереза в кухнята, а момченцето никакво го нямало.
— Потърси ли го в стаята за музика? — попита Леополд.
— Забранили сме му да влиза там, когато ти не си в нея.
За миг се възцари тягостно мълчание и изведнъж от стаята за музика долетяха слаби звуци. Те се засилиха, спряха за секунда и после се възобновиха, сега вече уверени и хармонични. Леополд направи знак на Ана Мария и Шахтнер тихичко да го последват и всички на пръсти се упътиха натам.
Волферл стоеше до клавесина и налучкваше терци. Откак бе чул хармоничните, плавни звуци, които татко изтръгваше от тази чудесна кутия, той мечтаеше и сам да опита. Обаче едва днес за пръв път успя да се добере до клавишите. Ликуваща радост го обзе. Запомни всяко свое движение: ето той се протяга все по-високо и изведнъж пръстите му достигат клавишите, натиска един — разнася се приятен звук. Но следващият тон лошо се съчетава с предишния. Пръстите му зашариха по клавиатурата и скоро той намери клавиш, от тона на който остана доволен, и почна да натиска последователно първия и втория. Откри за себе си интервала терца и хармоничното съзвучие го изпълни с огромна радост. Клавишите станаха негови приятели, добри и верни. И от това, че така ги обикна, удари по тях с нежност.
Волферл не забелязваше никого, докато татко не го грабна на ръце. Отпърво му се стори, че татко се сърди, така здраво го държеше. Но татко сложи момченцето на столчето и поиска от него да продължи. Столчето се оказа твърде ниско — седнал на него, той не можеше да стигне до клавишите.
Татко подложи възглавници и тогава Волферл можа да достигне клавиатурата, без да се протяга. И отново се зае да налучква терци, като не обръщаше внимание на никого. Така бе погълнат от това занимание, че мама трябваше да го повика няколко пъти, преди той да разбере, че е време за обед. И макар за обед да имаше петел — любимото ястие на Волферл, — момчето не искаше да стане, докато татко не го успокои с думите, че тази игра той може да продължи и утре.
На масата Шахтнер възкликна:
— Налучква терци! Не би могъл да се сети сам. Разбира се, ти си го научил на това, Леополд.
— На нищо не съм го учил.
— И после, защо сте го облекли така? Прилича на малък лакей.
— Лакей той няма да бъде. Можеш да бъдеш сигурен.
— Значи се готвиш да направиш от него дете-чудо?