Рей Бредбъри
Възвръщане на девствеността
Когато ми позвъни по телефона, си помислих, че е полудяла от радост. Трябваше да я успокоя.
— Спокойно, Хелън — казах аз. — Какво става?
— Страхотна новина. Трябва да дойдеш веднага, незабавно.
— Днес е четвъртък, Хелън. Обикновено не идвам да те видя в четвъртък. Винаги идвам във вторник.
— Това не може да чака, прекалено е чудесно.
— Защо не ми разкажеш по телефона?
— Твърде лично е. Не обичам да споделям лични неща по телефона. Чак толкова ли си зает?
— Не, тъкмо привърших някои писма.
— Добре тогава, ела да празнуваме заедно.
— Дано да имаш основателна причина — казах аз.
— Само почакай да чуеш. Идвай.
Бавно затворих и отидох да си взема палтото и куража. Пред вратата ме очакваше усещане за обреченост. Минах през него, стигнах до автомобила си и потеглих в самоналожено мълчание, като от време на време изругавах. Когато застанах пред апартамента на Хелън в другия край на града, започнах да се колебая, но вратата се отвори и ме изненада. Изражението й беше безумно и си помислих, че е откачила.
— Недей да стоиш като пън — извика тя. — Влизай.
— Днес не е вторник, Хелън.
— И никога вече няма да бъде! — засмя се тя.
Стомахът ми натежа като олово. Оставих я да ме издърпа за лакътя, да ме въведе вътре и да ме настани на стол, после тя се завъртя из стаята, намери вино, напълни две чаши и ми подаде едната. Аз само я гледах.
— Пий — каза Хелън.
— Имам чувството, че е безполезно.
— Погледни ме! Аз пия! Нали празнуваме!
— Всеки път, когато използваш тази дума, част от континента пропада в пространството. Какво трябва да празнувам?
Отпих и тя докосна чашата ми, с което показваше, че трябва да я пресуша, за да я напълни отново.
— Седни, Хелън. Нервирам се, като те гледам как стоиш права.
— Добре. — Тя допи чашата си, напълни и двете и седна с прехласнато изражение. — Никога няма да се сетиш.
— Полагам всички усилия да не го направя.
— Дръж си шапката. Влязох в Църквата.
— Ти… в коя църква? — заекнах аз.
— Мили Боже! Има само една!
— Имаш много приятели мормони и неколцина лютерани…
— Господи! — извика Хелън. — В католическата, разбира се.
— Откога харесваш католиците? Мислех, че родът ти произхожда от Ориндж и Корк и че в семейството ти сте се подигравали на папата!
— Тъпо. Това беше тогава, сега е друго.
— Подай ми бутилката. — Пресуших втората си чаша, напълних я и поклатих глава. — Хайде сега го повтори пак. Бавно.
— Току-що идвам от дома на отец Райли.
— Кой!?
— Главният свещеник в „Сейнт Игнейшъс“, Той ме подготви, нали знаеш, даваше ми напътствия през последния месец.
Облегнах се и се втренчих в празната си чаша.
— Затова ли не те видях миналата седмица?
Тя енергично кимна. Лицето й грейна.
— И по-предишната и още по-предишната?
Отново жизнено кимване, придружено от смях.
— Този отец Кели…
— Райли.
— Да де, Райли. Кой те запозна с него?
— Всъщност не са ни запознавали. — Тя погледна към тавана. Проследих погледа й, за да видя какво има там. Тя забеляза, че я гледам, и сведе очи.
— Ами тогава къде се натъкна на него? — попитах аз.
— Аз… хм, по дяволите. Уговорих си среща.
— Отдавна пропаднала баптистка?
— Стига си викал.
— Не викам. Просто един бивш любовник се опитва да проумее…
— Ти не си бивш любовник!
Хелън протегна ръка и ме докосна по рамото. Погледнах към дланта й и тя се отдръпна.
— Какво съм тогава? Почти бивш ли?
— Не говори така.
— Навярно би трябвало да те оставя ти да го кажеш. Направо си го представям.
Тя навлажни устни с език, сякаш за да оближе думите.
— И преди колко време се запозна, натъкна или си определи среща с Райли?
— Отец Райли. Не зная.
— Разбира се, че знаеш. Такава среща е вечен позор или поне аз така виждам нещата.
— Не се нахвърляй на заключения.
— Не се нахвърлям. Просто съм полудял. Или по-скоро ще полудея, ако не ми обясниш.
— Това да не е втората ми изповед за днес? — запремигва Хелън.
— Боже мой — казах аз, усетил невидим удар в корема. — Значи това било! Преди час изскачаш от изповедната и първият човек, на когото телефонираш, за да съобщиш безумната новина, е…
— Не съм изскочила!
— Не, сигурно не си. Колко време остана затворена там вътре?
— Не много.
— Колко?
— Половин час. Един час.
— Да не би сега този Райли, отец Райли да си подремва? Трябва. Колко десетки грешни години му изповяда? Той изобщо успя ли да вземе думата? Божието име беше ли споменато?
— Не се шегувай.
— Това като шега ли ти звучи? Значи си го държала цял час, така ли? Обзалагам се, че в момента се налива с осветеното вино.