— Но си му разказвала за мен, така ли? Часове наред?
— Десет минути, може би петнайсет.
— Колко добър съм бил в оная работа и как не си можела да живееш без мен ли?
— Сега живея без теб и съм свободна като птичка!
— Виждам го по фалшивия ти смях.
— Не е фалшив. Ти просто не искаш да го чуеш.
— Продължавай.
— С какво?
— Продължавай по списъка.
— Това е всичко.
Тя нервно кършеше пръсти.
— Хм, има още нещо…
— Какво?
Тя извади кърпичка и си издуха носа.
— Болеше ме всеки път, когато се любехме.
— Какво? — зашеметен, извиках аз.
— Така е — без да гледа към мен, каза тя. — Още от самото начало. Винаги.
— Искаш да кажеш — ахнах аз, — че те е боляло всеки път, когато сме се отправяли на онези вълшебни пътешествия към луната?
— Да.
— И всички онези радостни викове само са скривали болката ти?
— Да.
— Но защо не си ми го казвала нито веднъж през всички тези години, през всички тези часове?
— Не исках да те наскърбявам.
— Мили Боже! — извиках аз.
И после:
— Не ти вярвам.
— Истина е.
— Не ти вярвам — повторих аз, като се мъчех да овладея дишането си. — Беше толкова прекрасно, беше чудесно, беше… не, не, не може да си ме лъгала всеки път, всеки път. — Млъкнах и я погледнах. — Казваш ми го, за да допълниш оная работа с отец Райли. Така е, нали?
— Кълна се в Господ…
— Внимавай. Вече си вярваща! Това е богохулство!
— Тогава просто се заклевам. Не те лъжа.
Изпаднах в пълен смут.
Последва дълго мълчание.
— Все пак бихме могли да обядваме заедно — каза тя. — Някой ден.
— Не, благодаря. Няма да мога да издържа. Да те виждам, да седя срещу теб и да не мога да те докосвам, о, Господи! Къде ми е шапката? Дали изобщо носех шапка?
Хванах бравата.
— Къде отиваш? — извика тя.
Поклатих глава със затворени очи.
— Не зная. Зная. Отивам да се присъединя към Унитарианската църква!
— Какво?
— Унитарианците. Ти знаеш.
— Не можеш да направиш това!
— Защо?
— Защото…
— Защото?
— Те изобщо не споменават за Господ или Иисус. Засрамват се, ако приказваш за тях.
— Точно така.
— Което означава, че когато те виждам, аз няма да мога да споменавам за Господ и Иисус.
— Точно така.
— Ти няма да се присъединиш към тях!
— Нима? Ти първа направи ход. Сега е мой ред. Шах и мат.
Натиснах бравата и казах:
— Ще ти се обадя следващия вторник за последен път. Но ако го направя, не ме моли да се оженя за теб.
— Не ми се обаждай — отвърна тя.
— О, скъпа моя, все още любима — казах аз, — довиждане.
Излязох и затворих вратата. Тихо.