Роджър Зелазни
Walpurgisnacht
Преди известно време моята тъща ми се обади по телефона, за да ме попита дали съм чел напоследък рубриката на Ерма Бомбек. Признах, че не съм. Там се казвало, ми бе казано, за изобретяването на „говорещ надгробен паметник“ — монумент, съдържащ записано послание от починалия към опечалените. Изобретателят, бе казала, бил някой си Стенли Зелазни, от Калифорния и тя искала да знае дали той не бил още някой роднина с екзотична или морбидна чувствителност, свързан със семейството посредством женитбата на дъщеря й с мен. Известно количество размисъл относно това изобретение стана основа на тази история.
Е, ами… аз наистина имам братовчед с такова име и той наистина живее в Калифорния, но с него отдавна не поддържаме връзка. Съвсем честно, не знам дали той е наистина бащата на говорещия надгробен паметник. Ако е той, тази история е за него. Ако не е, предполагам, че трябва да бъде за другия Стан Зелазни — който би могъл, предполагам, също да е някой роднина. И в двата случая, понякога е приятно нещата да останат вътре в семейството.
Слънчице и лято. Той вървеше по кривата, покрита с камъни пътека покрай храсталака с карта в едната ръка и венец цветя в другата, минавайки покрай гробовете по алеята между тях. Край пътя лежаха бронзови плочи, обраснали с туфи трева; цветни лехи, увехнали и свежи, редуващи се с белведери, ниски каменни стени, изкуствени гръцки руини, величествени дървета. От време на време спираше, за да провери какво пише на някоя от плочите и да се консултира с картата.
Малко по-нататък стигна до една доста помътняла плоча. Единствените звуци в това ниско и хладно място бяха записите на птичи песни. Ето тука изпъкваха цифри. Да!
Остави картата и венеца на земята и коленичи. Прокара пръстите си по надгробната плоча, но която пишеше „Артър Абел Андрюс“, под който надпис имаше две дати. Той напипа дръжка и вдигна плочата.
Върху кутията, положена отдолу имаше бутон. Той го натисна и се разнесе слабо бръмчене. То изчезна, когато затвори отново надгробната плоча.
— Е, отдавна не съм имал посетители.
Младежът вдигна стреснато очи, въпреки че знаеше какво да очаква.
— чичо Артър… — каза той, изправяйки се пред внезапно материализиралата се осанка на грубоватия едър мъж с хитри очи, които понастоящем заемаха пространството над надгробната могила. — Ъ-ъ, как си?
Мъжът, облечен в тъмен панталон, бяла риза с ръкави навити над лактите и разхлабена кафеникава вратовръзка се усмихна.
— Предполага се да кажа „Почивам в мир“, когато ме попитат. Така е заложено в програмата. я да видим сега… Ти си…
— Племенникът ти Реймънд. Идвал съм тук само един път, когато съм бил дете…
— А, да. Синът на Сара. Тя как я кара напоследък?
— Добре е. Току-що й направиха трета чернодробна трансплантация. Сега е на почивка в Ривера.
Реймънд си помисли за компютъра някъде под краката му. Програмиран със фотоизображения на споминалия се, той можеше да възпроизвежда подвижни холограми в цял ръст; от записите на фрази, изричани някога от чичо му, можеше да възпроизвежда гласа му и да сглобява фрагменти от разговор; от резултатите от цял комплекс тестове и поредица анализи на мозъчните вълни, както и с помощта на огромно количество информация — лична, семейна и най-обща — можеше да отговаря на всеки въпрос с маниера на живия човек. Въпреки че знаеше всичко това, Реймънд го намираше за изнервящо. Беше прекалено реално, прекалено много приличаше на този злобен и хитър роднина, черната овца на фамилията, когото бе виждал за последно през очите на хлапе и към когото по онова време хранеше нещо като преклонение, а сега бе обвит в присъщите на смъртта тайни — мъжът, за когото му бяха казвали, че намира начин да провали каквото и да било.
— Ъ-ъ, донесъл съм ти хубав венец, чичо. От розови рози.
— Страхотно, — каза мъжът и сведе поглед към тях. — Точно това ми трябваше, за да се поосвежи наоколо.
Той се обърна. Беше седнал на висок въртящ се стол. Пред него стоеше частично изображение на барплот с месингова окантовка. Отгоре имаше халба бира. Той я взе и отпи от нея. Реймънд си припомни, че бе необходимо съдействието на човека, когото увековечават, а изборът на любимо местонахождение за възпоменателните фотографии обикновено бе оставян на този, когото очакваха скоро да се спомине.
— чичо, ако цветята не ти харесват, мога да ги подменя или просто да ги отнеса със себе си.
чичо му се вторачи в халбата, покашля се деликатно и поклати глава.
— Не, не, остави проклетите неща. Тъкмо им намерих употреба.
Артур стана от стола. Наведе се и взе венеца. Реймънд залитна назад.