— чичо! Как го направи? Това е материален предмет, а ти…
Артур закрачи към една могила наблизо, понесъл розовеещата китка.
— Това е комбинация от лазер и силово поле, — отбеляза той. — Възпроизвежда холографно силово взаимодействие. Последна дума на техниката.
— Но как си се докопал до него? Ти си…
Артур се захили.
— Оставих една малка доверителна сметка, за да ми обновяват хардуера и други подобни.
Той се наведе и повдигна една месингова надгробна плоча.
— А какъв ти е обсегът, все пак?
— Около двадесет метра, — отвърна чичо му. — След това започвам да избледнявам. Но в началото беше само три метра. Ето!
Той натисна бутон и пред него се материализира една висока светлокоса жена със зелени очи и засмени устни.
— Мелиса, скъпа, донесох ти цветя. — каза той и й подаде венеца.
— От чий гроб ги отмъкна, Артър? — каза тя и го пое.
— Е, сега пък. Мои са си.
— Добре, в такъв случай, благодаря ти. Може да си сложа една в косата.
— Или на гърдите, когато излезем довечера.
— О?
— Мислех си за едно парти. Свободна ли си?
— Да. Това звучи… живо. Как ще го направиш?
Артър се обърна.
— Бих искал да те запозная с племенника ми, Реймънд Ашър. Реймънд, това е Мелиса ДеУийс.
— Радвам се да се запозная с вас. — каза Реймънд.
Мелиса се усмихна.
— Приятно ми е. — отвърна с кимване.
Артър премигна.
— Сигурен съм, че мога да уредя всичко. — каза той и взе ръката й.
— Вярвам ти, че можеш, Артър. — отвърна тя и докосна бузата му.
Тя измъкна една роза от венеца и я сложи в косата си.
— Довиждане дотогава, — каза тя. — И приятна вечер на теб, Реймънд. — и тя избледня и изчезна, изтървавайки венеца в средата на надгробната могила.
Артър поклати глава.
— Съпругът й я отровил. — каза — Каква загуба.
— чичо, изглежда смъртта не е облагородила морала ти ни на йота, — заяви Реймънд. — А да търчиш след умрели жени, това е некро…
— Хайде, хайде, — каза Артър, обръщайки се и поемайки отново към бара. — Всичко е въпрос на отношение. Убеден съм, че един ден ще погледнеш на тези неща в съвсем различна светлина. — Той надигна халбата си и облиза устни. — Непентес, — отбеляза. — Некрохол.
— чичо…
— Знам, знам. — каза Артър. — Ти искаш нещо. Защо иначе си дошъл да ме посетиш тук след всички тези години?
— Ами, ако трябва да съм честен…
— Бъди. При всички положения. Това е лукс, който малцина могат да си позволят.
— Винаги си бил смятан за финансов гений…
— Вярно е. — Той махна с ръка. — Точно затова мога да си позволя най-доброто, което животът може да предложи.
— Ами, виж, повечето от парите на фамилията са вързани в акции на Киберсол и…
— Продавай! По дяволите! Отърви се от тях и то бързо!
— Сериозно ли?
— Там ще стане наистина напечено. И няма да се възстановят.
— чакай малко. Имах намерение първо да ти нахвърля нещата накратко и се надявам…
— Да ми нахвърлиш нещата на мен ли? че аз получавам всички финансови издания редовно и директно в централния си процесор. Ще изгубиш и ризата на гърба си, ако останеш с Киберсол.
— Добре. Ще ги продам. Какво да купя?
чичо му се усмихна.
— Услуга за услуга, племеннико. Едно малко qui pro quo1.
— Какво искаш да кажеш?
— Съвет с качеството, което аз предлагам струва повече от няколко пършиви цветенца.
— Струва ми се, че ще получиш срещу тях добра възвращаемост.
— Honi soit qui mal y pense2, Реймънд. А аз имам нужда от малко повече помощ по тази линия.
— Като каква, например?
— Идваш тук към полунощ и натискаш бутоните на всички в целия този парцел. Ще стане страхотно парти.
— чичо, това определено изглежда неразумно!
— Изчезвай тогава по дяволите. Ти не си поканен.
— Аз… не знам…
— Да не би да искаш да ми кажеш, че в този модерен, антисептичен век теб те е страх да дойдеш на гробище — извини ме, място за вечен покой — не, и това не е. Мемориален парк — да. В полунощ. И да натиснеш няколко бутона?
— Ами… не… Не е точно това. Но ми се струва, че я карате по зле от живите. Не би ми било приятно да стана инициатор на някакъв чисто нов порок.
— О, нека това не те притеснява. Ние сме си го измислили. А и веднага щом ни инсталират таймерите, няма да имаме нужда от теб. Погледни на това като принос към общото количество радост в света. Между другото, ти искаш да запазиш щастието на фамилията, нали така?
— Да…
— Тогава чао до дванадесет.
— Добре.
— И помни, че имам важна среща. Не ме подвеждай, момко.
— Няма.
Чичо Артър надигна халбата си и изчезна.
Докато крачеше обратно през сенчестото гробище, Реймънд за секунда като че ли видя Totentanz1, и скелет с цигулка, увит в дрипав саван, седнал на върха на надгробния камък, хилещ се, печалните мъртви лудуващи около него, а в същото време прилепи се гмуркат във въздуха и плъхове се стрелкат насам-натам в сенките.