Ронин не вярваше на ушите си.
— Няма вече Детуинг? Надяваш се да използваш този камък, за да причиниш края му?
— Или да го накарам да служи на Крил! Да, може би той ще ми стане слуга. — Сега гоблинът излъчваше чиста омраза. — И няма повече да подлизурствам на влечугото! Няма повече да бъда негов лакей! Планирах това дълго време и много усилено, точно така, чаках и чаках, и наблюдавах кога ще стане най-уязвим, да!
Очарован против волята си, плененият заклинател измърмори:
— Но как?
Крил отстъпи назад към входа.
— Некрос ще ми осигури възможността, не че го знае… А това… — Той подхвърли камъка във въздуха и отново го хвана. — Това е частица от черния лорд, човеко! Люспа, превърната в скъпоценен камък чрез собствената му магия! Трябваше да я използва, за да работи медальонът! Ти знаеш какво означава да притежаваш люспа от някой дракон, нали?
Ронин мислеше с бясна скорост. Какво бе чул веднъж? „Да притежаваш частица от най-великите левиатани, означава да имаш власт над силите им“.
— Но това никога не се е случвало досега! Самият ти трябва да имаш огромна магическа сила, за да успееш да го направиш! Къде…
Големът реагира на внезапната му възбуда. Призрачните челюсти се разтвориха и кокалестата му ръка посегна към Ронин. Магьосникът незабавно замръзна и дори спря да диша.
Огнената фигура се поколеба, но не се отдръпна. Ронин продължи да сдържа дъха си, молейки се чудовището да се оттегли.
Крил се захили на затрудненото му положение.
— Но виждам, че сега си зает, човеко. Съжалявам, че отнех толкова много от ценното ти време. Исках да разкажа на някого за моя триумф. На човек, който скоро ще бъде мъртъв, нали? — Гоблинът си тръгна с подскачане. — Трябва да вървя! Некрос отново ще има нужда от моите напътствия, да, ще има!
Ронин не можеше да сдържа дъха си повече. Той издиша с надеждата, че забавянето му бе достатъчно.
Грешка.
Големът посегна към него — и всички мисли за дребния предател Крил се изпариха, когато пламъците наново погълнаха Ронин.
Времето до настъпване на мрака се нижеше бавно. Както й бе заповядал Крас, Верееса не бе казала на никого за медальона, а след допълнителното настояване на Ром го бе скрила под пътния си плащ, който между другото вече бе доста износен.
Скоро след завръщането им при останалите, Ром бе дръпнал Гимел настрана, за да поговори с него. Елфата бе забелязала как двамата скришом хвърлят погледи към нея. Ром очевидно искаше неговият заместник да знае за решението на Крас. Съдейки по унилото изражение на другия, Гимел не бе останал особено доволен.
В момента щом светлината през процепа изчезна, джуджетата започнаха методично да разтрупват отвора. Верееса не виждаше причина тази или онази скала да бъде премествана, но бойците на Ром бяха непреклонни. Най-накрая тя се отдръпна назад, стараейки се да не мисли за изгубеното време.
След като беше махнат и последният камък, в главата й отекна гласът на магьосника, отначало звучащ малко немощно.
„Изходът… отворен ли е, Верееса Уиндрънър?“
Тя бе принудена да се извърне встрани и да се направи, че кашля, за да промърмори:
— Тъкмо свършиха.
„Тогава можеш да продължиш напред. Щом излезете отвън, извади талисмана от мястото, където си го скрила. Това ще ми позволи да виждам какво има пред вас. Няма да се обаждам повече, докато ти и джуджето от Еъри не напуснете тунелите“.
Едва бе чула това, когато Фалстад застана до нея.
— Готова ли си, моя елфска лейди? Джуджетата от хълмовете желаят по-скоро да се избавят от нас, струва ми се.
Всъщност Ром вече бе застанал до изхода, а неясната му фигура ръкомахаше на двамата да се изкатерят навън. Верееса и Фалстад забързаха покрай него, внимателно избирайки пътя си през новоразширения отвор. Кракът на рейнджъра се подхлъзна веднъж, но тя успя да запази равновесие. Волният вятърът над нея я зовеше. Тя не изпитваше любов към подземията и се надяваше, че обстоятелствата няма да я върнат обратно там в скоро време.
Фалстад, който бе стигнал първи до върха, вече протягаше силната си ръка към нея, за да й помогне да се изкачи. Без никакво усилие той я издигна високо, след което я остави до себе си.
Веднага щом двамата излязоха навън, джуджетата започнаха да запълват дупката. Тя се стопяваше бързо, още докато Верееса се ориентираше в заобикалящата ги обстановка.
— И какво ще правим сега? — попита Фалстад. — По това ли трябва да се качваме?