Джуджето и неговият противник си разменяха удари, като факлата и мечът изравняваха везните срещу стормхамъра. Оркът се опитваше да избута Фалстад назад без съмнение с надеждата, че неговият враг ще се препъне по изключително неравната земя.
Елфата хвърли още един поглед към дракона. Той продължаваше да стои с наклонена глава. Очите му бяха широко отворени, но погледът му блуждаеше някъде далече.
Изоставяйки колебанията, Верееса загърби левиатана и се втурна да спасява Фалстад. Тя не можеше да рискува другарят й да умре, пък драконът да прави каквото си ще.
Оркът явно усети нейното идване, защото размаха факлата наоколо, тъкмо когато тя замахваше към него. Верееса ахна, защото пламъците минаха на сантиметри от лицето й.
Все пак нейното идване принуди часовият да се бие на два фронта, а опитът му да я изгори го остави открит от другата страна. Фалстад не се нуждаеше от насърчаване, за да се възползва от това. Чукът се стовари надолу.
Гърленият вик на орка почти заглуши звука на чупещи се кости. Мечът падна от треперещата ръка на воина. Стормхамърът бе строшил лакътя му, което правеше цялата ръка неизползваема.
Изпълнен с болка и гняв, осакатеният пазач забоде факлата в гърдите на Фалстад. Джуджето се запрепъва назад, опитвайки се да угаси пламъците, които бяха обхванали брадата и гръдния му кош. Неговият свиреп враг се опита да го притисне, но елфата му отряза пътя.
— Малка елфо! — изръмжа той. — Изгори и ти!
Обхватът му далеч превъзхождаше нейния заради факлата и по-дългите му ръце. Верееса приклекна на два пъти, когато пламъците се доближаваха твърде близо до нея. Трябваше бързо да довърши орка, преди той да успее да я улучи.
Когато воинът замахна отново, тя се прицели не в него, а по-скоро във факлата, въпреки че това означаваше да позволи пламъците да я доближат опасно. Оркът изкриви дивото си лице в гримаса, предвкусвайки успеха на атаката си.
Върхът на меча й се вклини в дървото, изтръгвайки го от пръстите на изненадания часови. Постигайки успех, по-голям отколкото бе очаквала, Верееса полетя напред, избутвайки факлата пред себе си.
Огънят улучи орка право в лицето. Той изрева от болка, отблъсквайки факлата встрани. Но пораженията вече бяха нанесени. Очите, носът и повечето от торната половина на лицето му бяха изгорени. Той не можеше да види нищо.
С известно чувство на вина, но знаейки, че трябва да го накара да замлъкне, Верееса прониза слепия орк, прекратявайки болезнените му викове.
— В името на Еъри! — изръмжа Фалстад. — Вече мислех, че няма да успея да се изгася!
Продължавайки да диша тежко, елфата отрони:
— До… добре… добре ли си?
— Натъжен от загубата на хубавата, отглеждана дълги години брада, но ще го преживея! Какво й става на нашата прекомерно пораснала хрътка там?
Драконът се бе отпуснал на четирите си лапи, сякаш се канеше да спи. Медальонът продължаваше да стои в устата му, но докато го гледаха, той внимателно го остави на земята пред себе си, след което погледна към двамата, сякаш единият от тях трябваше да го вземе.
— Наистина ли очаква от нас да направим онова, което си мисля, моя елфска лейди?
— Боя се, че да. И знам по чие внушение го прави. — Тя тръгна към очакващия бегемот.
— Нямаш намерение да се опиташ да го вдигнеш, нали?
— Нямам избор.
Докато рейнджърът се приближаваше, чудовището погледна надолу към нея. За драконите се говореше, че виждали отлично в тъмното, а обонянието им било дори още по-остро. В такава близост Верееса нямаше никакъв шанс за спасение.
С крайчето на плаща си тя предпазливо вдигна талисмана. Престоял толкова дълго в устата на дракона, той бе целият олигавен. С известно отвращение елфата го избърса в земята, доколкото можеше.
Скъпоценният камък внезапно заблестя.
„Пътят е чист — чу се монотонният глас на Крас. — Най-добре да побързате, преди да са дошли други“.
— Какво му направи на това чудовище? — промълви тя.
„Говорих с него. Сега той вече разбира. Побързайте. Рано или късно, ще дойдат и други“.
Драконът вече разбирал? Верееса искаше да зададе още въпроси, но предполагаше, че магьосникът няма да й даде задоволителни отговори. Все пак Крас някак бе успял да извърши невъзможното, за което тя трябваше да му благодари.
Тя върна верижката на врата си, оставяйки талисмана отново да виси свободно. На Фалстад рейнджърът каза само: