— Трябва да продължим напред.
Продължавайки да клати глава при вида на дракона, джуджето я последва.
Крас удържа на думата си. Водеше ги през изоставената мина и впоследствие ги насочи по един коридор, за който Верееса никога не би помислила, че извежда до планинската крепост. Двамата трябваше да се изкачат по тесен и доста опасен страничен тунел, но най-накрая излязоха на горното ниво в една относително просторна подземна пещера.
Пещера, изпълнена със суетящи се орки.
От корниза, върху който се бяха свили, те виждаха как страховитите воини опаковат нещо и го товарят във фургони. До тях един ездач оседлаваше млад дракон, а по-нататък друг сякаш се приготвяше за незабавно отпътуване.
— Изглежда, те всички се готвят да напуснат това място.
И на нея така й се струваше. Наведе се напред, за да огледа по-добре.
„Свършило е работа…“
Крас бе проговорил, но от тона му Верееса разбра, че той бе изказал мислите си на глас неволно. Най-вероятно дори не осъзнаваше, че е изрекъл нещо. Нима той бе планирал някак да накара орките да напуснат Грим Батол? Въпреки изненадата си от начина, по който магьосникът се бе оправил с дракона, елфата се съмняваше, че той е чак толкова могъщ.
Драконът, когото подготвяха за полет, внезапно тръгна към главния вход на пещерата. Ездачът му приключи със завързването си и се подготви за полет. Този левиатан, за разлика от бойните бе натоварен с провизии.
Тя отново се отпусна назад и се замисли. Въпреки че изоставянето на Грим Батол бе от полза за Алианса в много отношения, то повдигаше много въпроси, а носеше и известно безпокойство. Каква щеше да бъде съдбата на Ронин, щом орките си тръгваха оттук? Едва ли биха си направили труда да водят вражески магьосник със себе си.
И наистина ли смятаха да преместят всички дракони?
Тя бе очаквала Крас да им подскаже следващите им ходове, но магьосникът запазваше тайнствено мълчание. Верееса се огледа, опитвайки се да определи по кой път трябва да тръгнат, за да открият къде е затворен Ронин… разбира се, ако той все още не бе екзекутиран.
Фалстад сложи ръка на рамото й.
— Там долу! Виждаш ли го?
Тя проследи погледа му… и видя гоблина. Той се движеше забързано по друг корниз на пещерата, насочвайки се към един отвор далече вляво.
— Т’ва е Крил! Не може да е друг!
Елфата също бе сигурна в това.
— И както се вижда, той се ориентира отлично в пещерата на орките!
— Точно! Ето защо ни предаде в ръцете на техните съюзници!
Но защо гоблинът не ги бе предал в плен на самите орки? Защо вместо това ги бе завел при ужасните тролове? Несъмнено орките биха се заинтересували от възможността да разпитат и двамата.
Внезапно й хрумна една идея.
— Крас! Можеш ли да ни покажеш как да стигнем до мястото, към което е тръгнал гоблинът?
Не последва отговор.
— Крас?
— Какво става? — попита джуджето.
— Магьосникът не отговаря.
Фалстад изсумтя.
— Значи отново сме сами?
— Както изглежда. — Тя се изправи. — Онзи корниз. Той ще ни отведе там, където искаме да отидем.
— Значи продължаваме без магьосника. Добре, така ми харесва повече.
Верееса кимна мрачно.
— Да, продължаваме сами… но не и нашият малък приятел Крил.
Осемнадесет
Прекалено бавни. Бяха прекалено бавни.
С ядосано ръмжене Некрос бутна напред един пеон, подтиквайки безполезния орк от низшата каста към по-активни действия. Онзи се сви от страх и се забърза с товара си.
Низшите орки не ставаха за нищо друго, освен за черноработници, а сега Некрос откри, че и в това отношение има какво да се желае. Той се бе принудил да накара своите воини да работят редом с тях, за да може всичко да бъде свършено до зазоряване. Всъщност сакатият орк бе искал да тръгнат под прикритието на нощта, но това вече не бе възможно, а не му се чакаше още цял един ден. С всеки изминал час нашествието несъмнено се приближаваше все повече, въпреки че скаутите, очевидно слепи за реалността, твърдяха, че не са открили следи дори от авангард, какво остава за цяла армия. Но вече бяха засечени воини на Алианса, яздещи грифони, един магьосник бе успял да се промъкне в планината и имаше сигурни доказателства, че най-ужасяващият от всички дракони служи на врага. И това, че скаутите не можеха да ги видят, не означаваше, че хората и техните съюзници не бяха стигнали до самите подстъпи на Грим Батол.