Ронин явно си бе помислил същото, защото изчезна от погледа й, бягайки с всичка сила, за да се скрие между дърветата. Рейнджърът изсумтя. Магьосниците никога не бяха особено добри в предните редици. Лесно бе да нападнеш някого от разстояние или в гръб, но когато опреше до изправяне лице в лице с врага… Е, разбира се, врагът в случая бе дракон…
Звярът направи завой към изчезващия човек. Въпреки личното й мнение за него Верееса не желаеше заклинателят да умре. При все това среброкосата елфа не виждаше начин, по който да му помогне. Нейният кон също бе погълнат, а с него си бе отишъл и любимият й лък. Останал й бе единствено мечът, който не бе достойно оръжие срещу развихрилия се титан.
Тя нямаше никакъв избор. Като рейнджър тя не трябваше да допусне нещо лошо да се случи с магьосника, ако можеше да го предотврати. Верееса трябваше да направи единственото, за което се сещаше и което евентуално можеше да спаси живота му.
Елфата изскочи от скривалището си, размаха ръце във въздуха и извика:
— Насам! Насам, изчадие на гущер! Насам!
Напразно. Драконът не я чу, защото неговото — Верееса най-накрая успя да определи, че той е от мъжки пол — внимание беше съсредоточено върху горящите дървета отдолу. Някъде из този ад Ронин се бореше за оцеляване.
Проклинайки, елфата се огледа и видя един грамаден камък. За човек това, което тя смяташе да направи, беше непосилно. За нея то бе постижимо и Верееса се надяваше, че ръката й е запазила силата си непокътната.
Замахвайки, тя хвърли камъка право към главата на кървавочервения левиатан. Бе преценила разстоянието, но драконът внезапно се отмести и за момент Верееса си помисли, че камъкът й ще пропусне своята цел. Все пак въпреки че не улучи главата, нейният снаряд засегна крайчеца на по-близкото от двете ципести крила. Верееса не бе и очаквала да нарани звяра — обикновен камък срещу здравата драконова броня беше смехотворно оръжие — но тя се надяваше с този удар да привлече вниманието на бегемота.
И го постигна.
Едрата глава незабавно се извъртя в нейната посока и драконът изрева, раздразнен от това прекъсване. Оркът извика нещо неразбираемо на своето ездитно животно.
Огромната крилата форма рязко се наклони, завивайки към нея. Тя бе успяла да отвлече вниманието му от злочестия магьосник.
„А сега какво?“ — скара се на себе си рейнджърът.
Елфата се обърна и затича с ясното съзнание, че не може да надбяга чудовищния си преследвач. Върховете на дърветата над нея избухнаха в пламъци, след като драконът заля околността с огън. Горяща зеленина се изсипа около нея, отрязвайки изхода, който Верееса си бе набелязала. Без колебание рейнджърът сви наляво, гмурвайки се между дърветата, все още незасегнати от огнения ад.
„Ще умра! — си каза тя. — И то заради този безполезен магьосник“.
Оглушителен рев я накара да хвърли поглед през рамо. Червеният дракон я бе настигнал и една лапа с оголени нокти се протягаше надолу, за да улови измъкващия се рейнджър. Верееса си представи как лапата я размазва или още по-ужасно, как я хвърля в страшната паст на бегемота, където да бъде сдъвкана или погълната на една хапка.
И все пак точно когато смъртта беше на сантиметри от нея, драконът внезапно издърпа обратно лапата си и започна да се гърчи насред въздуха. Ноктите задрапаха собственото му тяло. Всъщност всеки един нокът се опитваше да дере някъде, навсякъде, сякаш… сякаш левиатанът беше обхванат от изключително мъчителен сърбеж. Върху него оркът се бореше да установи контрол, но драконът му се подчиняваше толкова, колкото би го послушал, ако бе една от бълхите, които явно го тормозеха.
Верееса спря и се загледа, тъй като никога досега не бе присъствала на такава странна гледка. Драконът се извърташе и извиваше в опит да облекчи агонията, а действията му ставаха все по-трескави и неистови. Ездачът орк едва успяваше да се задържи върху него. Елфата се зачуди какво би могло да причини на звяра такова страдание…
— Ронин? — прошепна тя.
И сякаш призоваван като някой дух, магьосникът внезапно изникна до нея. Огнената му коса висеше разчорлена, а тъмната му роба бе прокъсана и омърсена. Но той изглеждаше непоколебим въпреки всичко, което го бе сполетяло.
— Мисля, че ще е най-добре да се махаме, докато все още можем.
Тя нямаше нужда от нова покана. Този път Ронин беше начело, използвайки някакво умение, някаква магическа способност, с която да ги приведе през горящия лес. Въпреки че бе рейнджър, Верееса не би успяла да се справи по-добре. Ронин я водеше по пътеки, които тя забелязваше едва когато стъпеха върху тях.