— Ние не сме малодушни отрепки и предатели като Оргрим Дуумхамър! Кланът Драгънмоу ще се бие до самия кървав край!
— Опитваш се да избягаш на север… Така ли си представяш битката?
Некрос Скълкръшър извади Демонична душа.
— Има неща, които не разбираш, древни драконе! В някои моменти бягството води към победа!
Алекстраза въздъхна.
— И няма никакъв начин да те убедя, нали, Некрос?
— Най-сетне го разбра!
— Тогава ми кажи нещо. Какво правеше в покоите на Тиран? От какво боледува той? — И очите, и гласът на дракона бяха изпълнени със загриженост за нейния съпруг.
— Нищо, за което да се тревожиш, кралице! Най-добре помисли за себе си. Скоро ще те местим. Дръж се прилично и всичко ще мине много по-безболезнено…
С тези думи, той прибра Демонична душа и си тръгна. Кралицата на драконите го повика още веднъж, вероятно за да иска повече подробности за здравето на Тиран, но Некрос не можеше да губи повече време в притеснения за дракони — поне не за червените.
Въпреки че конвоят най-вероятно щеше да е напуснал Грим Батол, преди нашествениците от Алианса да се появят, командирът на орките знаеше със сигурност, че едно същество щеше да пристигне навреме, за да предизвика хаос. Детуинг щеше да е тук на сутринта — дори само по една причина…
Алекстраза.
Черният дракон щеше да дойде заради своя враг.
— Всичките да идват! — изръмжа оркът. — Всичките! Единственото, което ми трябва, е черният да бъде първи… — Той потупа кесията, в която държеше Демонична душа. — А после той ще свърши останалото!
Ронин отново се върна в съзнание, макар отначало да бе малко замаян. Чувстваше се неимоверно изтощен. Остана неподвижен, помнейки какво му се бе случило последния път. Не желаеше големът отново да го запрати в обятията на забравата — страхуваше се, че този път няма да се завърне.
Докато силите му бавно се възстановяваха, затворникът внимателно отвори очи. Огненият голем не се виждаше никъде. Изненадан, Ронин повдигна глава и се огледа.
В същия миг въздухът внезапно заблестя и пред него избухнаха стотици ярки искри, които се завихриха, оформяйки неясна човекоподобна фигура. Очертанията й бързо се изостриха и огненият голем се появи отново в цялото си уродливо величие. Страхувайки се от най-лошото, Ронин сведе глава и стисна очи, очаквайки ужасяващото докосване на магическото същество. Остана в тази поза за дълго, но най-накрая, когато любопитството му отново надделя над страха, магьосникът бавно и предпазливо отвори едното си око.
Чудовището пак бе изчезнало. Така. Въпреки че не го виждаше в момента, Ронин оставаше под бдителния поглед на голема. Некрос очевидно си играеше с магьосника. А може би Крил по някакъв начин му бе погодил този номер. Надеждите на Ронин се стопиха.
Навярно така бе по-добре. В края на краищата не бе ли смятал, че смъртта му ще бъде отлично изкупление заради онези, които бе оставил да загинат. Нима това нямаше най-накрая да потуши собственото му чувство за вина? Неспособен на нещо друго, Ронин продължи да виси, без да обръща внимание на изтичащите минути, нито на непрестанния шум, който вдигаха орките, докато довършваха приготовленията си за отпътуване. Некрос щеше да се върне, когато сметне за необходимо, и щеше или да отведе магьосника със себе си, или да го разпита за последен път, преди да го екзекутира, като последното бе по-вероятно.
А Ронин не можеше да му попречи по никакъв начин.
По някое време, след като отново бе затворил очи, умората го надви и той се унесе в приятна дрямка. Засънува дракони, призраци, джуджета… и Верееса. Образът на елфата успокои тревогите му. Той я познаваше отскоро, но лицето й изникваше все по-често в съзнанието му. Може би при други обстоятелства щеше да я опознае по-добре…
Елфата стана център на съня му до такава степен, че Ронин дори можеше да чуе гласа й. Тя викаше името му отново и отново, отначало нежно, а след това, когато той не отговори, с все по-голяма настойчивост…
— Ронин! — Гласът й се отдалечи, стана тих като шепот, но звучеше някак по-реално.
— Ронин!
Този път нейният зов го разбуди, прекъсвайки сънищата. В началото магьосникът се противопоставяше, защото нямаше никакво желание да се завръща към грубата реалност на своята клетка и неизбежната си смърт.
— Не отговаря… — промърмори друг глас, съвсем не толкова нежен и мелодичен. Ронин го разпозна смътно и осъзнаването го доближи още повече към будното състояние.