Съсредоточавайки се, той насочи показалец към душащия го гоблин.
С пронизителен писък Крил отпусна хватката си и се строполи на пода. Ронин се облегна на стената, като се опитваше да си поеме въздух. Надяваше се, че Крил няма да се възползва от слабостта му.
Нямаше причина за притеснение. С изгорена ръка гоблинът се отдалечаваше на подскоци от Ронин, кълнейки:
— Отвратителен, отвратителен магьосник! Проклети да са твоите магии! Ще те оставя на моя приятел тук, ще те оставя да почувстваш нежното му докосване!
Крил заподскача към изхода, смеейки се мрачно на съдбата, която очакваше натрапниците.
Големът спря да се бие с Верееса и джуджето. Втренченият му мъртвешки поглед се премести към измъкващия се Крил. Челюстите му се отвориха…
Поток от абаносов огън се изстреля от пастта на черепа и обгърна изцяло нищо неподозиращия гоблин. С милостиво кратък писък Крил загина в кълбо от магически пламък, изгорен толкова бързо, че по земята се посипа само пепел… пепел и обгореният медальон, който гоблинът бе носил в кесията на пояса си.
— Той уби дребната отрепка! — удиви се Фалстад.
— А ние със сигурност ще бъдем следващите! — напомни му елфата. — Мечът ми наполовина се стопи, а и се съмнявам, че ще мога да му бягам още дълго!
— Ако стигна чука си, може би ще успея да направя нещо, но… Пази се!
Големът изригна нова струя, този път към тавана. Но яростните огнени потоци не само нагорещиха камъка — пламъците разтърсиха тавана и върху тримата се посипаха огромни скални късове.
Един от тях улучи Верееса по ръката, удряйки я с такава сила, че рейнджърът се строполи на пода. Пороят принуди Фалстад да се отдръпне, а и Ронин не можеше да направи нито крачка в нейна посока.
Огненият голем съсредоточи вниманието си върху повалената елфа. За пореден път челюстите му се разтвориха…
— Не! — призовавайки цялата останала му воля, Ронин контрира, издигайки най-здравия щит, който някога бе създавал.
Черните пламъци се удариха в невидимата преграда с цялата си мощ… и се върнаха обратно към голема.
Магьосникът не бе очаквал собственото оръжие на съществото да има някакъв ефект върху самото него, но пламъците не само обгърнаха своя създател — те го погълнаха лакомо. Рев се изтръгна от безплътното гърло на голема — ужасен, нечовешки рев.
Чудовищното създание се разтресе и после се взриви, освобождавайки съизмерима с ураган магическа сила в малката планинска пещера.
Неспособен да устои на подобна мощ, таванът се срути върху пътешествениците.
В тъмнината на нощта драконът Детуинг летеше на изток над морето. По-бърз от вятъра, той се бе насочил към Грим Батол. Драконът се бе усмихнал — гледка, при която всяко друго същество би избягало в панически ужас. Бе доволен, че всичко вървеше, както го бе замислил. Плановете му се изпълняваха съвсем гладко.
Преди няколко часа той бе получил послание от Теренас. Седмица след коронясването на „лорд Престор“ щеше да бъде оповестено, че сватбата на новия монарх на Алтерак и младата дъщеря на лордеронския крал ще се състои в деня, когато тя навърши пълнолетие. Трябваше да изчака само някакви си две години — просто мигване на окото в сравнение с живота на един дракон. Едва тогава черният левиатан щеше да бъде готов да приведе в действие плановете си за пълно унищожение на хората. А по-старите раси на елфите и джуджетата, лишени от енергичните си съюзници, щяха да паднат като листата на загиващо дърво.
Щом дойдеше моментът, Детуинг щеше да се наслади на победата си. Но сега трябваше да се заеме с една неотложна, но също тъй приятна задача. Орките се готвеха да напуснат планинската си крепост. До зори фургоните им щяха да са потеглили към последното им укрепление в Дън Алгаз. С тях щяха да тръгнат и драконите.
Орките очакваха нападение на Алианса — ездачи на грифони, магьосници… и един черен гигант. Детуинг не искаше Некрос Скълкръшър да остане разочарован. Крил му бе докладвал, че еднокракият орк замисля нещо. Драконът с нетърпение очакваше да види каква ли глупост е планирало жалкото същество. Подозираше за какво става дума, но му бе интересно дали оркът все пак може да роди някоя оригинална мисъл за разнообразие.
Неясните очертания на бреговете на Каз Модан изникнаха на хоризонта. Притежавайки отлично нощно зрение, Детуинг направи лек завой и се насочи малко по на север. До изгрева оставаха само един-два часа. Щеше да има предостатъчно време да стигне до мястото, което си бе набелязал. Оттам щеше да наблюдава и да чака, подбирайки най-подходящия момент.