И щеше да промени посоката на бъдещето.
Още един дракон летеше в нощта — дракон, който от много години не бе порил небесата. Усещането от волния полет го изпълваше с трепет и едновременно с това му напомняше до каква степен бе изгубил форма. Това, което някога беше напълно естествено, което бе част от неговата същност, сега му се струваше необичайно.
Драконът Кориалстраз прекалено дълго време се бе правил на магьосника Крас.
Ако бе светло и някой случайно бе забелязал преминаването му, би видял дракон с огромни размери — много по-голям от останалите, макар и не чак колкото петте Изражения. Блестящ, кървавочервен и с гладки форми, на младини Кориалстраз бе смятан за изключителен красавец. Определено бе хванал окото на своята кралица. Пъргав, смъртоносен и мислещ бързо в битка, червеният гигант бе също и един от най-сигурните й защитници, превърнал се в неин най-доверен служител, когато бяха започнали да контактуват с по-младите раси.
Още преди пленяването на неговата обична Алекстраза той бе прекарвал по-голямата част от времето в ролята на магьосника Крас, връщайки се в собственото си тяло само когато я бе посещавал тайно. Като един от по-младите й съпрузи, той никога не бе имал властта, която притежаваше Тиранастраз, но Кориалстраз винаги бе знаел, че заема специално място в сърцето на кралицата. Точно затова бе изявил желание да стане неин агент сред хората — най-обещаващата и разнообразна от младите раси — и съществено бе допринесъл за тяхното израстване.
Алекстраза без съмнение го считаше за мъртъв. След нейното пленяване и поробването на останалата част от драконовия орляк, единственият начин, по който можеше да продължи борбата, бе да използва своето прикритие. Да се завърне под маската на Крас и да помогне на Алианса във войната срещу орките. Не обичаше да допринася за смъртта на същества от своята собствена кръв, но отгледаните от Ордата дракончета не знаеха нищо за предишната слава на рода си. Дори рядко оцеляваха достатъчно дълго, за да надмогнат кръвожадните си инстинкти и да започнат да се учат на мъдростта, в която винаги се бе криело истинското им наследство. Докато помагаше на елфата и джуджето да влязат в планината, той бе имал щастието да разговаря с един от тези младоци. Бе успокоил дракончето и му бе обяснил какво трябва да бъде сторено. Това, че другият го бе послушал, бе окуражително. Имаше някаква надежда за поне един от тях.
Но все още му оставаше твърде много работа. Затова Кориалстраз за пореден път бе обърнал гръб на смъртните и ги бе оставил да се оправят самостоятелно.
В момента, когато медальонът му бе показал натоварените фургони и лаещите заповеди оркски командири, той бе разбрал, че дългата борба най-сетне щеше да му донесе успех. Орките бяха захапали примамката и напускаха Грим Батол. Щяха да изведат на открито неговата обична Алекстраза… където той можеше да я спаси.
Дори извън крепостта това нямаше да бъде лесно. Щеше да изисква хитрост, добър избор на момента и чист късмет, разбира се.
Повторната поява на Детуинг и неговите кроежи срещу Алианса се бяха оказали нова и ужасна грижа, която за известно време застрашаваше всички замисли на Кориалстраз. Но всичко, което бе открил като Крас, сочеше, че Детуинг прекалено много се бе задълбочил в политиката на Алианса и нямаше време да се занимава с далечните орки и остатъците от някогашния горд орляк червени дракони. Не, Детуинг разиграваше гигантска шахматна партия, като негови фигури бяха различните кралства. Оставен без надзор, той със сигурност щеше да причини война и разрушения сред тях. За щастие подобна игра изискваше години, затова Кориалстраз не бе чак толкова загрижен за хората в Лордерон и отвъд него. Те можеха да почакат, докато той освободеше своята любима.
Но съществуваше още един въпрос, който продължаваше да смущава летящия дракон, изтласквайки на заден план мислите за растящата угроза, надвиснала над земите, които той бе взел под крилото си. Ронин и неговите спътници бяха повярвали на магьосника Крас, без да знаят, че за дракона Кориалстраз спасяването на неговата кралица бе над всичко останало. В сравнение с нейната свобода животът на тримата смъртни бе маловажен — или поне така бе смятал доскоро.
Вина разяждаше дракона. Не само заради предателството му спрямо Ронин, но и задето бе изоставил елфата и джуджето на произвола на съдбата.