Ронин вероятно бе мъртъв, но може би още не беше късно да спаси останалите двама. Червеният левиатан нямаше да успее да се съсредоточи върху задачата си, докато не се убедеше, че е направил всичко по силите си за тях.
В самия край на югозападен Каз Модан, само на няколко часа път от Айрънфордж36, Кориалстраз си избра един усамотен връх и кацна. Огледа се за кратко, след което затвори очи и се съсредоточи върху медальона, който Ром бе дал на Верееса.
Рейнджърът най-вероятно смяташе камъка в средата за обикновено украшение, но всъщност това бе омагьосана люспа от самия дракон. Тя притежаваше свойства, които биха изумили някой заклинател — разбира се, само ако знаеше как да ползва драконовата магия. За щастие малцина умееха това, иначе Кориалстраз въобще не би рискувал да създаде медальона. Както Ром, така и елфата очевидно вярваха, че скъпоценният камък може да се ползва единствено за комуникация и драконът нямаше никакво намерение да разсейва тяхната заблуда.
Свил крила до главата си, за да се защити от фучащата виелица, огромният бегемот се концентрира върху образа на елфата — такава, каквато я бе видял през талисмана. Бе красива гледка за някой от нейния вид и явно бе загрижена за Ронин. Също така бе много способен воин. Да, може би все още бе жива, както и джуджето от Еъри.
— Верееса Уиндрънър… — повика я тихо той. — Верееса Уиндрънър!
Кориалстраз се опита да съсредоточи мисловния си взор. Странно, но не виждаше нищо. Медальонът би трябвало да му предава картината на онова, към което бе обърната елфата. Да не би тя отново да го бе скрила под дрехите си?
— Верееса Уиндрънър, издай някакъв звук, колкото и да е тих, за да потвърдиш, че ме чуваш.
Отново нищо.
— Елфо! — за първи път драконът едва не изгуби самообладание. — Елфо!
И пак никакъв отговор, никакъв образ. Кориалстраз концентрира цялата си воля в опит да чуе какъвто и да е звук, дори да е ръмженето на някой орк.
Нищо.
Твърде късно… Внезапният пристъп на съвест бе дошъл твърде късно, за да избави другарите на Ронин, и сега те също бяха мъртви заради непредвидливостта на дракона.
Крас си бе играл с чувството за вина на Ронин, възползвал се бе от неговите угризения за смъртта на спътниците, които магьосникът бе изгубил в предишната си мисия. Това бе направило Ронин доста покорен. Сега, от друга страна, той започваше да разбира как се бе чувствал човекът. Алекстраза винаги бе говорила за по-младите раси със загрижен, родителски тон, сякаш те също бяха нейни деца. Тя сякаш бе заразила своя съпруг с тази грижовност и затова Крас бе дал всичко от себе си, за да могат тези деца да израснат правилно. Но пленяването на неговата кралица от орките бе разтърсило мисленето му из основи и бе накарало Кориалстраз да забрави уроците й до този момент.
Обаче вече бе твърде късно за тримата пътешественици.
— Но не е твърде късно за теб, кралице моя — изрева драконът. Ако оцелееше, той щеше да посвети живота си на опити да изкупи провала си с Ронин и останалите. Сега обаче всичко, което имаше значение, бе спасяването на неговата другарка. Надяваше се, че тя ще го разбере…
Разпервайки широко крила, величественият дракон се издигна във въздуха и пое на север.
Към Грим Батол.
Деветнадесет
Некрос Скълкръшър се извърна с гръб към разрушенията, непреклонен в намерението си да не позволи нищо да го отклони от целта му.
— Дотук със заклинателя… — измърмори той, като се опитваше да не мисли каква ли магия бе направил човекът, та бе успял да унищожи наглед неуязвимия голем. Очевидно е била могъща, след като не само бе коствала живота на магьосника, но бе срутила и цял участък от тунелите.
— Да изровим ли тялото? — попита един от воините.
— Не. Ще бъде загуба на време. — Некрос стисна кесията с Демонична душа, сещайки се отново за своите отчаяни планове. — Напускаме Грим Батол веднага.
Другите орки го последваха. Повечето от тях все още бяха разтревожени от внезапното решение да изоставят крепостта, но в същото време не бяха очаровани и от идеята да останат — особено ако магията на заклинателя бе отслабила останалата част от пещерната система.
Невероятна тежест притискаше главата на Ронин. Тежест толкова огромна, че той имаше чувството, че черепът му ще се сплеска всеки миг. С известно усилие отвори очи и се опита да определи какво се бе срутило върху него.