Обръщайки замъгления си поглед нагоре, той ахна.
Лавина от камъни — цял тон, а може би и повече — се носеше на около педя над него. Приглушено сияние — единственият видим белег за щита, който бе направил преди това — показваше защо не е размазан на пихтия.
Натискът бе вътре в главата му, осъзна той, върху онази част от неговото съзнание, която бе продължила да поддържа магията и по този начин му бе спасила живота. А увеличаващата се болка предупреждаваше хванатия в капан магьосник, че силата на заклинанието отслабва с всяка изминала секунда.
Ронин се размърда, опитвайки се да намери по-удобно положение, като се надяваше, че така ще облекчи натиска — и откри, че нещо го боде по врата. Внимателно посегна да го махне, смятайки, че това е някое камъче. Но в момента, в който го докосна, долови отсянка на магия.
Любопитството незабавно отвлече вниманието му от надвисналата заплаха и Ронин издърпа предмета, за да го разгледа.
Черен скъпоценен камък. Несъмнено същият, който някога бе стоял в средата на медальона на Детуинг.
Ронин се намръщи. За последно бе видял медальона веднага след смъртта на Крил. В онзи момент той не бе обърнал внимание на камъка, защото се бе съсредоточил върху опасността, която грозеше Верееса и…
Верееса! Лицето на елфата изплува в мислите му. Тя и джуджето не бяха далеч и вероятно също бяха защитени от магията, но…
Той се извъртя, опитвайки се да погледне. Но щом помръдна, натискът в главата му се увеличи, а камъните над него се смъкнаха с няколко безценни сантиметра.
В същото време той чу как някой изруга басово.
— Фалстад? — изпъшка Ронин.
— Да… — чу се приглушеният отговор. — Знаех си, че си жив, магьоснико, след като не бяхме сплескани, но започнах да си мисля, че никога няма да се пробудиш! Крайно време беше!
— Виждал ли си… Верееса жива ли е?
— Т’ва не мога да го кажа сигурно. Светлината от твоята магия ми позволява да я зърна, но е твърде далеч, за да проверя. Не съм чул ни гък от нея, откакто съм в съзнание.
Ронин стисна зъби. Тя трябваше да е оцеляла!
— Фалстад! На каква височина над теб са камъните?
Неговият другар се изсмя язвително.
— Достатъчно близо са, за да ме гъделичкат по носа, човеко, инак вече щях да съм пропълзял, за да видя как е рейнджърът! Никога не бях смятал, че ще съм жив на собственото си погребение!
Магьосникът не обърна внимание на последната забележка, а се замисли над думите на джуджето за близостта на лавината. Явно защитната сила на магията отслабваше с отдалечаването й от нейния първоизточник. Верееса и Фалстад бяха защитени от смазване, но може би елфата бе ударена силно по главата. Дори може да бе убита от смъртоносното срутване.
Ронин се надяваше на обратното…
— Човеко… ако т’ва не е много нахално от моя страна… би ли могъл да ни измъкнеш по някакъв начин?
Можеше ли да ги спаси? Дали му бе останала достатъчно сила, за да го направи?
Той прибра черния камък, вече напълно ангажиран с разрешаването на по-неотложния проблем.
— Дай ми няколко секунди…
— А ти къде мислиш, че ще тръгна?
Натискът в главата на магьосника продължаваше да се усилва застрашително. Ронин се съмняваше, че щитът му ще издържи още дълго, но трябваше да го поддържа, докато опитва друга, още по-сложна магия. Трябваше не само да премести групата оттук, но и да намери безопасно място, където да ги пренесе. И всичко това, без да има време да се възстанови от понесените несгоди.
Какви бяха думите на заклинанието? Беше му трудно да мисли, но накрая Ронин си спомни точните слова. Но произнасяйки ги, щеше да изгуби концентрация и щитът щеше да изчезне. И ако не бе достатъчно бърз…
„Но какъв избор ми остава?“
— Фалстад, сега ще се опитам…
— Т’ва ще ме ощастливи безкрайно, човеко! Камъните взеха да притискат гърдите ми!
Да, Ронин също бе забелязал тяхното снишаване. Определено трябваше да побърза.
Той произнесе думите, притегли силата…
Над него камъните се размърдаха застрашително.
Използвайки здравата си ръка, Ронин нарисува знак във въздуха.
Магията на щита угасна. Тонове скала пропаднаха към тях… и изведнъж те вече лежаха под изпълненото с облаци небе.
— В името на чука на Дагат! — изрева отстрани Фалстад. — Трябваше ли да ни измъкваш чак в последния момент?
Въпреки болката Ронин се надигна и седна. Хладният вятър бързо го ободри и той окончателно излезе от замаяното си състояние. Погледна към джуджето.