Фалстад също се бе надигнал. Дивият поглед в очите му този път нямаше нищо общо с любовта му към битките. Лицето му беше пребледняло — нещо, което Ронин не си бе представял, че ще види у неустрашимия ездач на грифони.
— Никога повече няма да стъпя отново в тунел! Никога! От днес насетне ще бродя само под открито небе! Кълна се в чука на Дагат!
Магьосникът понечи да му отговори, но недалеч се разнесе стенание, което привлече вниманието му. Изправи се нестабилно на крака и се завлече до лежащата наблизо Верееса. Огледа я и се зачуди дали не си бе въобразил, защото тя не помръдваше. Но не след дълго елфата изстена отново.
— Тя… тя е жива, Фалстад!
— Да бе! Обзалагам се, че го позна по стоновете й! Разбира се, че е жива! Побързай все пак, провери как е!
— Почакай… — Ронин внимателно обърна елфата по гръб и я огледа от глава до пети. Тя бе ожулена на няколко места и по ръката й имаше кървави петна, но иначе не изглеждаше по-зле от двамата си спътници.
Докато той грижливо повдигаше главата й, за да огледа една рана, очите на Верееса потрепнаха и се отвориха.
— Рон…
— Да, аз съм. Спокойно. Мисля, че някакъв камък те е ударил по главата.
— Помня това… помня… — Рейнджърът замижа за момент, после внезапно скочи с блеснали очи и изкривено от ужас лице. — Таванът! Таванът! Ще падне върху нас!
— Не! — Той я хвана. — Не, Верееса! На сигурно място сме! Успокой се…
— Но таванът на пещерата… — Лицето на елфата се отпусна. — Не, вече не сме в пещерата. Но къде сме, Ронин? Как стигнахме дотук? Как оцеляхме?
— Помниш ли щита, който ни спаси от голема? След като чудовището се самоунищожи, щитът удържа, дори когато таванът се срути. Неговото защитно поле се сви, но все пак удържа достатъчно, за да ни предпази от смазване.
— Фалстад? Той…
Джуджето изникна от другата й страна.
— Всинца ни спаси той, моя елфска лейди. Спаси ни, но сега сме насред пустошта!
Ронин примигна. Насред пустошта ли? Огледа се. Тези заснежени хребети, пронизващите ветрове — ставащи все по-ледени с всяка изминала секунда — и невероятните облаци, които ги обгръщаха от всички страни… въпреки заобикалящия ги мрак магьосникът знаеше точно къде се намират.
— Не сме в пустошта, Фалстад, а на върха на Грим Батол. И всичко — дори орките — се намира много под нас.
— На върха на Грим Батол? — повтори Верееса.
— Да, т’ва ми звучи логично…
— Но се опасявам, че утрото настъпва. — Ронин отново помръкна. — И ако Некрос Скълкръшър си държи на думата, орките ще напуснат крепостта всеки момент заедно с яйцата и всичко останало.
Верееса и джуджето го погледнаха учудено.
— Защо пък биха правили такова малоумно нещо? — попита Фалстад. — Защо им трябва да изоставят т’ва сигурно място?
— Заради нашествието, надвиснало от запад: магьосници и джуджета, яздещи бързи и коварни грифони. Стотици, може би хиляди. Сигурно с тях има и елфи рейнджъри. Срещу такава мощ Некрос и орките му нямат шанс, дори ако се защитават в планината… — Магьосникът поклати глава. Ситуацията щеше да е по-различна, ако командващият подозираше истинския потенциал на своя артефакт. Но Некрос или не знаеше достатъчно, или верността му към неговите господари бе по-силна. Оркът бе избрал да замине на север и бе на път да го направи.
Фалстад все още не можеше да повярва.
— Нашествие? Защо на някой му е щукнала тази откачена идея, бил той и орк?
— Заради нас. Заради присъствието ни тук. Особено заради мен. Детуинг искаше да ме заловят само за да послужа като доказателство за наближаваща атака! Този Некрос е луд! Още преди да се появя аз, той си бе наумил, че нападението предстои, а моето залавяне го убеди окончателно. — Ронин погледна към счупеното си кутре, което бе започнало да се вдървява. Щеше да се погрижи за него, когато останеше време, но в момента залогът беше много по-голям от един пръст.
— Но защо черният звяр би пожелал орките да си тръгнат оттук? — попита рейнджърът. — Какво би спечелил?
— Мисля, че знам… — Ронин се изправи и отиде до ръба на скалата. Извъртя се така, че вятърът да не го отвее и надникна надолу. Все още не виждаше нищо под себе си, но му се стори, че чува шум… може би от придвижване на колона с фургони? — Той ме убеждаваше, че смята да спаси кралицата на драконите, но мисля, че вместо това ще се опита да я погуби! Би било прекалено рисковано, докато тя е вътре, но на открито Детуинг би могъл да се спусне от небесата и да я унищожи с един удар!