— Крас! Проклет да си, покажи се…
Откри, че гледа право в окото на един повален гигант — същия червен левиатан, когото бе видял да се сгромолясва от небесата само преди малко. Драконът бе проснат на една страна, главата му лежеше на земята, а едното му крило бе неестествено извито нагоре.
— Имаш моите… най-дълбоки извинения… Ронин — изрече с усилие огромното създание. — За… всичките страдания, които съм причинил на теб и на останалите…
Двадесет
Толкова просто. Толкова елементарно.
Докато Детуинг се връщаше, за да вземе поредните яйца, той се зачуди дали не беше надценил очакваните затруднения. Винаги бе смятал, че да влезе в планинската крепост, независимо дали в своя образ или под прикритие, би било твърде рисковано, особено ако Алекстраза доловеше присъствието му. Вярно, че рискът за него бе минимален, но яйцата, които той желаеше, можеха да пострадат. А той не искаше да ги рискува, особено ако някое от тях бе жизнеспособна женска. Отдавна бе приел, че Алекстраза никога няма да стане негова. Затова Детуинг се нуждаеше от всяко яйце, което можеше да сграбчи в ноктите си, за да увеличи своите бъдещи шансове. Всъщност именно това го бе накарало да се колебае толкова дълго. Но изглежда напразно си бе губил времето в чакане. Нищо не препречваше пътя му — нито сега, нито преди.
Той се поправи. Нищо, освен един болнав, треперещ звяр, който отдавна бе прехвърлил разцвета на силите си и точно сега летеше към своята смърт.
— Тиран… — Детуинг не смяташе за нужно да удостоява другия дракон дори с пълното му име. — Още ли не си умрял?
— Върни яйцата! — отвърна грубо кървавочервеният бегемот.
— За да бъдат отгледани като кучета на орките ли? Не, смятам да ги направя истински господари на света! Отново драконовите орляци ще владеят небесата!
Болният му противник изсумтя.
— И къде е твоят орляк, Детуинг? О, да, забравил съм от старост — те всички загинаха за твоята прослава!
Черният левиатан изсъска, разпервайки широко крила.
— Ела насам, Тиран! Ще се радвам да ти помогна да намериш вечния си покой!
— По оркска заповед или не, ще те преследвам до последния си дъх! — озъби му се Тиранастраз и се опита да захапе другия за гърлото, като пропусна на косъм.
— Ще те върна на твоите господари на малки кървави парченца, стар глупак!
Двата дракона затръбиха един срещу друг, но ревът на Тиранастраз бе само жалко подобие на този на Детуинг.
Те се вкопчиха в битка.
Ронин се опули.
— Крас?
Червеният дракон повдигна глава, колкото да кимне веднъж.
— Това е името… което нося… когато съм в човешки облик…
— Крас… — Удивлението се превърна в горчивина. — Ти предаде мен и приятелите ми! Ти организира всичко това! Използва ме като пионка!
— За което вечно… ще съжалявам…
— Ти не си по-добър от Детуинг!
Това накара левиатана да се свие, но той отново кимна.
— Заслужих си го… Може би това е пътят… по който черният пое преди много време… Толкова е лесно да не видиш какво… причиняваш на другите…
Далечните звуци от битката отекваха дори тук и напомниха на Ронин за въпроси далеч по-важни от неговата чест.
— Верееса и Фалстад са още там… останалите джуджета също! Те всички могат да загинат заради теб! Защо ме пренесе тук, Крас?
— Защото все още… има надежда да измъкнем победа от хаоса… за чието създаване помогнах… — Драконът опита да се надигне, но стигна само до седнало положение. — Все още… има шанс, Ронин…
Магьосникът се намръщи, но не каза нищо. Единствената му грижа в момента бе да се постарае Верееса, Фалстад и джуджетата от хълмовете да оцелеят от разгрома.
— Ти… не ме отхвърляш прибързано… Благодаря ти за… това.
— Просто ми кажи какво си намислил.
— Командирът на орките… притежава един артефакт… наречен Демонична душа. Той има власт над всички дракони… с изключение на Детуинг.
Ронин си спомни как Некрос бе опитал да използва блестящия предмет срещу черния левиатан без никакъв ефект.
— Защо Детуинг е изключение?
— Защото той го създаде — отвърна тих женски глас.
Ронин се завъртя. В същото време чу как драконът ахна.
Прекрасна, но безплътна жена, облечена в свободна смарагдовозелена роба, бе застанала зад магьосника. Бледите й устни бяха извити в едва загатната усмивка. Ронин със закъснение забеляза, че очите й бяха постоянно затворени, но тя изглежда не изпитваше затруднение да се ориентира в обстановката.