— Не, твоето време изтече, черни!
— Благодарение на останалите вече се изправих срещу опустошенията на времето, бурите на магията и проклятията на кошмара! Ти какви оръжия си донесла?
Алекстраза срещна злобния му поглед, без да трепне.
— Живот… надежда… и всичко, което те носят със себе си…
Детуинг се засмя на глас.
— Значи все едно вече си мъртва!
Двата гиганта се спуснаха един срещу друг.
— Тя няма шанс да победи — промълви Ронин. — Никой от тях няма да успее, защото им липсват силите, които проклетият артефакт им е отнел!
— Щом не можем да помогнем, по-добре да се махаме оттук, Ронин.
— Не мога, Верееса! Трябва да направя нещо за нея… за всички нас всъщност! Ако те не успеят да спрат Детуинг, тогава кой ще го направи?
Фалстад изгледа Демонична душа.
— Можеш ли да направиш нещо с т’ва?
— Не. То не може да причини вреда на Детуинг.
Джуджето потърка брадата си.
— Жалко, че не можем да го накараме да върне магията, която е откраднало! Тогава поне щяха да се бият на равни начала…
Магьосникът поклати глава.
— Това е невъзможно. — Той спря и се опита да помисли. Със счупен пръст, пулсираща глава и натъртвания по цялото тяло, Ронин едва се държеше на крака, но се постара да се съсредоточи върху последните думи на ездача на грифони. — От друга страна, може и да стане!
Спътниците му го погледнаха объркано. Ронин набързо се огледа, за да се увери, че за момента не бяха застрашени от орки, след това избра най-твърдия камък, който можа да намери.
— Какво правиш? — попита Верееса с тон, който прозвуча, сякаш тя се чудеше дали магьосникът не е изгубил разсъдъка си.
— Връщам им техните сили! — Той сложи Демонична душа върху друг камък и после вдигна високо първия.
— Какво, по дяволите, си мислиш… — беше всичко, което успя да изрече Фалстад.
Ронин стовари камъка върху диска с цялата сила, на която бе способен.
Камъкът в ръката му се счупи на две.
Демонична душа блестеше, без дори да е одраскана от удара.
— Проклятие! Трябваше да се сетя! — Той вдигна очи към джуджето, после посочи брадвата му. — Можеш ли да се прицелиш точно с това нещо?
Фалстад изглеждаше обиден.
— Т’ва може да е долнопробна оркска изработка, но все пак си е използваемо оръжие и като такова мога да го размахвам не по-зле от всяко друго!
— Удари диска с него! Веднага!
Рейнджърът сложи загрижено ръка върху рамото на магьосника.
— Ронин, наистина ли смяташ, че това ще свърши работа?
— Сетих се за едно заклинание, което може да им върне силите! То е вариация на онова, което използват магьосниците, опитващи се да черпят мощ от подобни реликви. Но артефактът първо трябва да бъде счупен, така че силите, държащи магията вътре, да престанат да съществуват. Аз мога да върна на драконите онова, което са изгубили — но само ако успея да разтроша Демонична душа!
— Такава ли била работата? — Фалстад претегли на ръка оръжието. — Отдръпни се, магьоснико! Как го искаш — на две равни половинки или накълцано на ситно?
— Просто го унищожи по какъвто начин можеш!
— Лесна работа. — Джуджето вдигна високо секирата, пое си дъх и замахна толкова силно, че Ронин можеше да види огромното напрежение в мускулите на своя спътник.
Оръжието улучи целта си… разлетяха се парчета метал…
— В името на Еъри! Брадвата! Напълно потрошена е!
Голямата дупка в острието бе доказателство за това, колко твърда бе повърхността на Демонична душа. Фалстад захвърли оръжието с отвращение, проклинайки калпавата оркска изработка.
Ронин, от своя страна, знаеше, че вината не бе в брадвата.
— По-здраво е, отколкото си представях!
— Магията го защитава — промълви Верееса. — Не може ли пак магия да го унищожи?
— Трябва да е нещо наистина могъщо. Моята магия не е достатъчна, но ако имах друг талисман. — Той си спомни за медальона, който Крас — или по-скоро Кориалстраз — бе дал на Верееса, но магьосникът го бе оставил, когато двамата с червения дракон бяха тръгнали към полесражението. Освен това Ронин се съмняваше, че щеше да му свърши работа. По-добре щеше да е, ако имаше нещо от самия Детуинг, обаче неговият медальон бе останал нейде из планината…