Но все още имаше камъка! Камъкът, създаден от една от собствените люспи на черния дракон!
— Трябва да свърши работа! — извика той, бъркайки в кесията си.
— Кое? — попита Фалстад.
— Това! — Той извади малкото камъче, предмет, който по никакъв начин не впечатли останалите. — Детуинг го е създал, точно както е създал и Демонична душа: чрез магията си! Може би ще постигне това, което нищо друго не успя!
Ронин приближи камъка към диска. Замисли се как най-добре да го използва, след което реши да следва догмите на своя занаят — опитай първо най-лесния начин.
Черният скъпоценен камък сякаш сияеше в ръката му. Магьосникът го завъртя с най-острия ръб надолу. Добре разбираше, че планът му можеше и да не успее, но нямаше по-добра идея.
С изключителна предпазливост той прокара камъка през средата на противния талисман.
Люспата на Детуинг мина през твърдата златна повърхност на Демонична душа като нагорещен нож през масло.
— Внимавай! — издърпа го назад Верееса само миг преди струя чиста светлина да изригне през разреза.
Ронин почувства огромната магическа енергия, която напускаше повредения талисман, и знаеше, че трябва да действа бързо, ако не иска тя да бъде навеки загубена за онези, на които принадлежеше в действителност.
Той произнесе заклинанието, приспособявайки го така, както мислеше, че е необходимо. Изтощеният магьосник се бе съсредоточил максимално, защото не искаше да рискува да се провали точно в този момент. Трябваше да стане!
Една приказна, блестяща дъга започна да се издига все по-високо, отлитайки към небесата. Ронин повтори заклинанието, наблягайки отново върху неговата цел…
Ослепителната струя, достигнала вече стотина метра височина, се отклони… и се насочи в посока към биещите се дракони.
— Успя ли да го направиш? — попита елфата, останала без дъх.
Ронин се загледа в далечните фигури на Алекстраза, Детуинг и останалите.
— Надявам се…
— Не ви ли стига толкова? Нима ще продължите да се биете срещу онзи, когото не можете да победите? — Детуинг изгледа противниците си с пълно презрение. Малкото уважение, което му бе останало към тях, отдавна се бе изпарило. Глупаците продължаваха да си блъскат главите в стената, макар да знаеха, че дори заедно силите им пак не бяха достатъчни.
— Ти причини твърде много нещастия, твърде много ужаси, Детуинг — отвърна Алекстраза. — Не само на нас, но и на смъртните същества от този свят!
— Какви са ми те на мен — или, като говорим за това, дори на вас? Това никога няма да го разбера!
Тя поклати глава, както той осъзна, с някакво съжаление… За него?!?
— Не… никога няма да го разбереш…
— Достатъчно съм си играл с вас! Трябваше да ви унищожа още преди четири години!
— Но не можа! Създаването на Демонична душа отслаби дори теб за доста дълго време…
Той изсумтя.
— Но сега съм възвърнал пълната си сила! Плановете ми се осъществяват бързо… и след като избия всички вас, ще взема твоите яйца, Алекстраза, и ще създам идеалния си свят!
В отговор кървавочервеният дракон нападна отново. Детуинг се изсмя, защото знаеше, че нейните магии щяха да го засегнат не повече от предишния път. Неговата собствена сила и омагьосаните плочи, споени към тялото му, го правеха неуязвим…
— Ааа… — Яростта на нейната магическа атака го прониза със сила, каквато дори не си бе представял. Неговите адамантиеви плочи не направиха почти нищо, за да смекчат ужасяващия удар. Детуинг незабавно контрира с могъщ щит, но пораженията вече бяха нанесени. Цялото му тяло бе пронизано от агония, каквато не бе изпитвал от векове.
— Какво… ми… направи?
В първия момент и самата Алекстраза изглеждаше изненадана, но след това една многозначителна и триумфална усмивка се разля по драконовите й черти.
— Само началото на това, което от няколко години мечтая да ти направя, черни!
Тя изглеждаше по-голяма, по-силна. Всъщност те и четиримата изглеждаха така. Черният дракон бе пронизан от лошото предчувствие, че нещо в перфектния му план се бе объркало ужасно.
— Чувствате ли го? Усещате ли го? — дърдореше Малигос. — Аз пак съм си същият! Колко е прекрасно!
— Крайно време беше! — отвърна Ноздорму, а очите му като скъпоценни камъни бяха необичайно ясни и искрящи. — Да, наиссстина беше крайно време!